Весела Люцканова

Когато Иво й каза, че от всички, защитили магистратурата си, само на него са му предложили да преподава на студентите, тя скочи от стола си, прегърна го и го поздрави за успеха, зарадвана до немай къде.
- Браво, браво, момчето ми! - и го разцелува по двете страни, а после разтреперана от новината, отново приседна на стола си. Краката не я държаха.
Племенникът се разсмя на реакцията й. Побърза да извади от раницата си бутилка уиски и кутия бонбони. Тя впери поглед в тях. Същата марка уиски, същите шоколадови бонбони, а мислеше, че вече не ги произвеждат, почти не ги бе виждала по магазините. Те я върнаха назад във времето, когато тя бе на годините на Иво и бе спечелила конкурса за асистент по съпротивление на материалите. От десетте кандидати, само тя момиче въпреки предупреждението, че в тази катедра женски крак няма да стъпи. Но тя пристъпи, класира се преди своите колеги и искат не искат, трябваше да я приемат. Беше на двайсет и шест, също като Иво, но омъжена и с деца. Помнеше първия учебен час и до днес. Вълнението, с което влезе в залата, вперените в нея очи на студентите й, с възхита и с недоверие, та тя бе почти като тях, момчетата бяха отслужвали казарма и едва след нея продължаваха обучението си. Момичета бяха кът, по едно, по две в група, инженерството все още бе мъжка професия.
Уискито и бонбоните я върнаха към онази вечер, в която след късните й часове, чакаше в кабинета си мъжът й да дойде и да се приберат заедно, въпреки че институтът бе близо до дома им. На вратата се почука.
- Влез - каза и се изправи да се хвърли на врата му.
Не беше той. Влезе един от студентите й, който винаги сядаше на първия ред, старателно си водеше записки, уж внимаваше, но тя улавяше пламъчета в очите му, щом я погледнеше и това винаги я смущаваше. Смути се и сега.
- Всеки момент си тръгвам, работното ми време приключи.
- Няма да ви забавя. Искам само да ви почерпя и да ви попитам…
- Не е нужда да черпите, направо питайте!
Той й се усмихна, очите му искряха, тя се уплаши и погледна към вратата.
- Мъжът ми ще дойде всеки момент…
Студентът не обърна внимание на думите й. Извади бонбоните, същите като тези от Иво, бутилката уиски, същата марка и вдигна към нея подпаления си поглед, докато ги подреди на масата и напълни донесените от него две кристални чаши. Вдигна високо едната, но не отпи.
- Спечелих от Тотото невероятна сума. И дойдох направо тук. Ще се омъжите ли за мен?
- Моля? - шокира се тя, но бързо се окопити и каза възможно най-строго: - Та аз съм омъжена, ако не знаете, имам и деца. Как си позволявате да…
- Всичко зная за вас. Днес сте омъжена. А утре? Ще гледам децата ви като свои. И няма да поискам наши. Ще ви осигуря всичко. Ще ви отдам и живота си само да…
Тя се ядоса, кой му даваше право да й предлага идиотщини? И защо мъжът й още се бавеше? Трябваше да се справи сама.
- Само пари не стигат - каза. - Нужна е и любов.
- Аз ви обичам. От първия миг, в който ви видях.
- За мен вие сте просто един от студентите ми, на който трябва да разясня тайната на съпротивлението на материалите. А сега ми поставяте и задачата да ви разясня, че бракът се създава при любов от двете страни. Моля, вървете си! - и не посегна към чашата.
В този момент отново се почука и тя сама отвори вратата. Притисна се към мъжа си, а той над рамото й видя младежа, пълните чаши, кутията с бонбони. Погледна я, смръщил вежди.
- Какво става тук?
- Студентът ми е спечелил от Тотото и искаше да почерпи.
- Не само… - прекъсна я.
- А какво още? - не се сдържа да запита мъжът й и вената на слепоочието му запулсира бясно, макар все още да се усмихваше.
- Искам да се оженя за нея - прозвуча прекалено дръзко. И дрезгаво.
- За жена ми. А тя? - Господи! Усмивката му се сви, вече стискаше зъби, едва процеди думите през тях. Докъде щяха да стигнат, изплаши се, усетила едва сдържаната ярост на мъжа си. Виждаше и свитите му в юмруци ръце.
Каза, че парите само не стигат. Че е нужна любов от двете страни.
- Тогава? Какво търсите още тук? - и пристъпи към него. Само крачка. Заплашително.
- Тъкмо си тръгвах - и тръгна към вратата, а не беше уплашен, отвори я и преди да се скрие зад нея, прошепна но достатъчно силно, за да бъде чут: „Завиждам ви” и затвори след себе си, а мъжът й посегна към нейната чаша и отпи голяма глътка.
- Уискито е хубаво, а и младежът си го бива… Дързък. Знае какво да поиска.
- Смятах, че ще го смажеш от бой.
- За това, че се е влюбил в теб? Че кой досега не се е влюбвал в теб, след като те е видял? И след като е имал възможност да ти осигури добър живот, ти го е признал? Ала най-много ми харесва твоят отговор - и се наведе да я целуне.

- Е-хей - сепна я Иво, - къде се отнесе? Няма ли да пийнеш за моя успех? Уж се зарадва, а после се запиля нанякъде…
Тя вдигна очи към него. И го видя невинен като дете, само на двайсет и шест, вечно залисан в книгите, без никакъв опит, а сегашните момичета бяха по-дръзки и по-агресивни от някогашните момчета. И кой знае какви обсади го чакаха в бъдеще. Какви обещания, какви примамки и още… Ами ако го напиеха? Ами ако го надрусаха и после… изнасилеха? Ами ако…. Тия „ако” можеха да я побъркат. Времената бяха други, тя не ги познаваше, оставаше си с представите от двайсетия век, който й се струваше по-добър от сегашния. И по-романтичен. Колко любовни писма от студенти пазеше мъжа й, за да й ги чете, когато остареят. Това не можеше да се повтори днес. Момичетата направо пристъпваха към действия. Несравними бяха и времената, а и младите. Но за да го предпазва щеше да му разкаже някоя и друга от своите истории, все щяха да го научат на нещо. Макар че… всеки се учи единствено от своя опит, не от чуждия. Вдигна високо и някак тържествено чашата си.
- Животът е пред теб, момчето ми! Пази се! И нека и Бог да те пази! И да получиш от живота онова, което най-много искаш! И помни, парите само не стигат, нужна е и любов! Преди всичко любов.