Здравка Евтимова

Понякога сравнявам книгите с растенията. Забелязала съм, че един магарешки трън избуява светкавично, изтласква всички тревички, става много висок, далеч изпреварва на бой борчето, което вече три години се стреми да оцелее на скалата. Но идва зимата, магарешкият трън изсъхва и всички го забравят, а борчето се извисява горе на върха, вдигнало зеленото си знаме на храбростта и живота. Подозирам, че същото важи и за книгите - някои са магарешки тръни, упорито рекламирани, буйно растящи, засенчващи и мачкащи всичко наоколо. Но има и други книги - талантът на писателя е влял в тях мощните сокове на земята, разказаните истории покълват на светли и чисти места, сърцата се обръщат към тях за утеха, съвет, за няколко глътчици доброта. Тези книги зреят бавно в дните и нощите на писателя, и във всеки миг от живота ни напомнят, че сме хора, задължават ни да мислим за достойнството и честта си.

Такива са „Истории-те за разказване” на Светозар Казанджиев. Разказите му постепенно са пораствали, избуявали са с по няколко думи на година, на десетилетие с десетина страници, но това са разкази като онзи бор, с който се гордее планината, а хората, които са го видели, разказват за него.

Колко хиляди магарешки тръни са пониквали, пъчили са се, лавина приказки са изприказвани за тях, агресивните плевели са заемали благодатна почва, но от тях отново магарешки книги-тръни са се раждали. Под небето е широко и за тръните има място, но сърцата ни отиват при смелия бор, при „Истории за разказване” на Светозар Казанджиев, изправили се под звездите красиво, достойно, осмислили са живота на писателя, за да се превърнат в светлина за нашите трудни, объркани човешки дни.

Не познавам добре Светозар Казанджиев, знаех за него съвсем малко неща, и сега зная малко, но книгата му ми показа България на Родопа планина, такава, че аз я обичам още по-горчиво, по-безкрайно, сигурно защото някои от разказите му са най-кратката пътека към сърцата на хората от Смолян, Чепеларе и от онези малки махали на село, където няма електричество, но има човещина.

Заради неговата героиня Ламбювица (от разказа „Ламбю и Ламбювица”) специално ще си взема отпуска, за да намеря онова място под българското слънце, където са се родили и думите на героинята, и нейната болка, и обречена надежда:

„Дечинките кой знае, какви са големи. Няма да ги позная… Сине, четири полатки имам и четирите снасят яйца като алтъни. Събирам ги в една кошница, крия ги на тавана и те чакам. Ето веке останах самичка. Затва дойдох при Ноля, той ни е кмет, да ми напише писмо. Ако смяташ, че съм ти майка, ела. Може и за една вечер. Имаме круши, сини сливи, боб, два заека… Всичко пастря за теб. Пък щом нямате как, споминайте ме с добро. Ако умра, преди да се върне оня ми ти стар пръч - татко ти, ще помоля комшиите да ме заровят. В черната земя, сине. Това е.”

Какво отворено към доброто и самотата сърце трябва да притежава човек, за да улови мъката на тази селска женица и какъв талант, за да ги подари на страната си, на хората от родния си град, на България. С голяма радост се радвам на този разказ. Той ще ми свети в беда, ще ми напомня, че лошата дума е по-черна от черната болест, че доброто и способността да поставиш обичаните хора високо над себе си е знакът, който наистина те прави човек и дава на живота ти красив и светъл смисъл. Това е разказ, който трябва и ще се влее в кръвообръщението на един народ, за да направи мъжете корави в добри времена и щедри - в лоши и трудни. Не хора, а камъни - би си рекъл човек, ако прочете два пъти разказа, но ще открие, че всъщност героите са толкова правдиви, дълбоки - и ти остава само да затаиш дъх и да се поклониш пред тези престарели дядо и баба, чиито живот е изпълнен с тъга, безконечен труд, тлееща страст и безизходица. Това е не просто история, тя е мощна метафора за безбройните посоки, които човек е пропуснал в живота си.

Но остава и нещо друго - остава радостта, че има писателски талант, който открива черната дълбочина у човека, но и лъчите на слънцето, които бавно, неотклонно и силно ни разкриват красотата в най-непрогледния мрак в човешката душа. Четейки някои разкази от книгата, имам чувство, че Светозар Казанджиев пише със собствената си кръв. Това не са измислици, които ще прехвърлиш, ще си вземеш още салата и ще забиеш поглед в поредното реалити шоу по телевизията. Това е светът на България - на онзи прекрасен клоун в цирка, който е способен да накара цял един град да се почувства голям, красив и уникален (разказът „Белият лебед”), това са истории, в които малките, стъпканите несретници носят светлина и красота. Изумителен е разказът „Посестрими” за циганката, която губи децата си и „ги засажда в земята като цветя”, и кучката, завела бедната жена, своята посестрима, при купчинката с отровените й кученца. Само човек с щедро сърце и талант може да съхрани такъв разказ през годините, да го изчака да се избистри, да порасне, да стане голям, колкото месечината и нощта, за да засияе с мека лунна светлина.

Разказът „Милост” за онзи гайдар от Чепеларе, Михаил Киряков, е една от светлите находки в книгата. „Окопите са подгизнали, партенките на войниците - изгнили, душите им - посърнали… Виж, ако каже фелдфебелът за отечеството лежа - да. Не съм безродник. Но моето отечество е у дома. На Меча поляна, където се срещат източният и западният вятър”… Гайдарят дезертира от фронта и заедно с други е осъден на смърт чрез разстрел. Последното му желание е да посвири на гайда. Тогава се случва чудо. Земя и небо, кръв и камък, хора и дървета изтръпват от тази страшна, величествена, нежна, бездънна родопска мелодия, която само кръвта на десетки поколения хора от Родопите могат да създадат. Мисля си, че само родопчанин би могъл да напише такъв плътен, богат разказ.

Аз не съм от Смолян, ходила съм два пъти в Родопите, но след като прочетох някои от „Историите” на Светозар, имам чувството, че баща ми, кореняк перничанин, е живял в Чепеларе, слушал е мелодията на онзи страхотен гайдар, видял е майсторството на немия клоун в цирка, поболял се е от мъката на Ламбю и Ламбювица, целунал е ръка на онази циганка, посадила мъртвите си деца в земята като цветя…

Когато една книга може да те накара да забравиш, че не си си платил телефона, че дъщеря ти има изпит, и вземеш рейса за Смолян, за да видиш с очите си местата, които Светозар Казанджиев е нарисувал с думи и безсъние, да поговориш с хората, които са го накарали да откъсва от съня си, да опише историите им, да ги чака да узреят цял един живот - тогава разказът наистина е силен, повече от силен дори. Той подава ръка на човечеството, за да го изведе напред, за да му покаже, че в Югоизточна Европа има една безкрайно красива и гневна планина. Там измъченият син избожда очите си, след като баща му насилва бъдещата му невеста (разказът „Злодей”); нежна планина - защото този мъж с избодени очи създава трима сина, прекрасни, добри момчета. Небе, което ражда хора, способни да забравят болката си и да предложат ябълка на брата по съдба (разказът „Парче ябълка”). Под суровите звезди в света на Светозар Казанджиев има място и за хора като Малчо Скилидков, подобен на Чеховия „човек в калъф”. Дори само разказът „Рождество” да беше написал Светозар Казанджиев, щеше да ме спечели за приятел. Едва ли ще забравя лекаря, дал подаръците за Рождество Христово, които е купил за собствените си деца на хлапетата в бедната къща. Под скромния й покрив на света идва още един малък човек. Светозар ми вдъхна надежда, че новороденото дете ще порасне почтено, щастливо и обичано.

Книгата „Милост” - Истории за разказване, има много посоки. Може би на други читатели ще допаднат повече други разкази. Аз съм спечелена от хуманизма и светлата доброта, които излъчва разделът „Таборите се завръщат от небето”. Тук авторът разкрива света на ромите с топлота, финес и дълбока човечност, което според мене превръщат този цикъл в малко литературно чудо. „Когато имаме радост, бързаме да я споделим, за да се удвои. С мъката е различно… Аз съм само една циганка! Крадла. Не ме броят за човек, а отгоре на всичко, у дома имам и болник. Мразят ме, замерват ме с камъни, ама живея. Всеки ден мъча от лошото да сторя добро. Иначе ще потъна в боклука. И ще стана боклук…“ из един от любимите ми разкази на Казанджиев „Посестрими”.

В книгата „Милост” е включен и цикълът с разкази „Странстващи сюжети”, посветени на живота в САЩ, както и серията разкази от раздела „Фантазиите на живота”. Те разкриват острата наблюдателност на писателя и умението му да създава интересни, остроумни сюжети. Според мен, такива подредени и добре представени истории би могъл да напише и друг човек, освен Светозар.

Но той е създателят на легендата за безсмъртния клоун - белият лебед; той е талантливият автор, болеещ с голямо сърце за унижените и оскърбените, певецът, прекланящ се пред трудния хляб на родопчани, коленичил с безкрайно уважение пред хлебаря Мехмедали, пред мъката и радостта на хората в неговия голям родопски край.

Когато дочетох разказа „Милост”, имах чувството, че думите на Светозар Казанджиев превръщат човешката кръв в криле. Когато затворих книгата „Истории за разказване” знаех, че съм открила високо горе, на недостъпната скала, мощен и красив бор. Това е дълбока и светла книга, която още много години ще дава сила на хората с красотата и светлината, струящи от нейните страници.