Панчо Михайлов

Владимир Галактионович Короленко е роден на 15.08.1853 г. в гр. Устомир. Рано умира бащата и младежът, ведно с останалите четири деца и майка си, живее и расте сред суровите нужди на живота, които постепенно се преобразяват в една любов към унижените и оскърбените.

Още тогава пише той:

„Има натури, които отрадно са предназначени за тихия подвиг на любовта, съединена със скръбта и грижата, натури - за които грижата за другите е една органическа потребност, същността, атмосферата им. Природата отрано ги е надарила със спокойствие, без което е немислим делничният подвиг на живота, като е подчинила тези пориви и желания на господстващата черта на характера - житейската низост е под краката им, дори клеветата и сплетните се хлъзгат по белоснежната им дреха, така както калните капки по крилете на лебеда.”

Той имал страст към юридическите науки, мислейки, като Гоголя, че с правото ще бъде особено полезен на човечеството и още - че неправосъдието е, което приглася нещастието в света, разкъсва човешкото сърце, убива душата.

„Човешкото щастие - пише той в един от своите разкази - честното човешко щастие е за душата нещо като целителен и ободряващ балсам. Човек е създаден за щастието, както и птицата - за летенето.”

През 1871 г. той отива в Петроград и постъпва като студент в технологическия институт, ала не посещава лекциите, поради грижите за изкарване прехраната си, предимно с коректорска работа.

В 1874 г. получава стипендия за Селскостопанската академия в Москва, но още на втората година, поради активно участие в една студентска демонстрация, бива изключен и интерниран от Москва. Постепенно той изучава обущарството и рисуване на икони.

В 1881 г, след убийството на Александър ІІ, накарват Короленко, в качеството му на железничар, заедно с останалия персонал, да даде клетва за служба на новото правителство. Той отказва да направи това, заради което го и заточават в ледените пустини на Якутската област, близо до полярния кръг.

Тая пуста и безполезна демонстрация му струва четири годишно скиталчество с полудиви чергари, на брега на Андан, между девствени гори и една зимна температура от 40-50 градуса под нулата.

Но всичките лишения, самотността, печалната обстановка на живота, отдалечеността от културния свят, не сломяват духовната му издръжливост и слънчев темперамент. Той взима живо участие в жалкия живот на якутите, в техните интереси, грижливо оре напролет земята, коси сеното и дои кравите, а зиме прави обуща на местното население или пък им рисува икони.

За това време, когато е бил жив заровен, по-късно в своите очерки той разправя без оплакване, без всякакво огорчение с едно тънко и нежно поетическо чувство.

Така, с неговото пламенно слово се възпитава човек; и неговите произведения могат да служат като школа на състраданието и любовта…

По-късно той се заинтересува и от взаимните отношения на славяните.

Доколко изразително пророчески е гледал на нещата и събитията, се вижда от писаното в 7 брой на „Руско Богатство” 1913 г. по време на борбата на кръста с полумесеца.

„Мисля, че ако не българите и не сърбите, то поне бедните македонци ще си спомнят „милия турчин”, когато започнат да ги посърбват и погърчват.”

И наистина, ние виждаме сега какво става в тая печална страна на вечните сълзи. Короленко е прав.

Не само посърбват и погърчват населението на Македония, а и систематично избиват видните българи там.

——————————

в. „Македония”, г. 3, бр.706, 19.02.1929 г.