Антониос Захаропулос

превод: Владимир Башев

НАШЕТО ДЕТЕ

Нашето дете
стана на девет месеца
и начена да срича
своите първи думи.
Моята жена е щастлива -
тя не може да се нарадва,
че детето
започва да си говори.
А пък аз мисля,
че е рано да проговаря,
защото
още не сме готови.
Дори по-добре би било
никога да не проговаря!
Защото
какво ще му кажем,
когато ни попита за страха,
който чука по вратите ни?
За страха,
който потъва
в детските очи?
Какво ще му кажем
за пустите къщи,
за прегорелите класове?
Какво ще му кажем
за войника отсреща
със отрязаните крака?
Нашето дете
стана на девет месеца
и начена да срича
своите първи думи.
А ние
не сме готови!

НА ПЪТ ЗА ФРОНТА

Бяхме войник до войник,
много хора в един камион,
който бързо потъваше в грохота
на едно предстоящо сражение.
Никой от нас не говореше.
Никой от нас не мислеше.
През дима на цигарите люти
се разглеждахме като чужди…
Внезапно ни изпревари камион,
натоварен със агнета кротки.
Един глас се разчупи и каза,
че ни водят на заколение…

Продължихме да бъдем неми,
само че вече мислехме.

ТЯХНАТА ГРЕШКА

Всичко стана тъй,
както те пожелаха.
Тъжна беше моята повест
да се скитам немил-недраг
от праг на праг
и от болест на болест.
После - не си спомням вече
с един удар на нож
или с една усмивка -
те ме смъкнаха във калта.
Всичко стана тъй,
както го предначертаха.
Само забравиха
да ме погребат.
И ето,
аз съм мъртъв,
но моите рани
продължават да кръвоточат,
а очите ми са отворени -
страшно гледат и дълго чакат.
Всичко стана тъй,
както те го предвидиха.
Само забравиха
да ме погребат.
Боже мой,
каква опасна грешка допуснаха!