Стоян Загорчинов

Миниатюри

ХЛЯБ ЗА ГЛЕДАНЕ

Седнах при него, защото на масата му имаше свободно място. Отпред беше отворена книга - някаква английска книга. Едновременно той се хранеше и четеше. Познавахме се и разменихме две-три думи. Когато свърши яденето, забелязах, че не бе хапнал хляб. „Вие не ядете ли никак хляб?” - запитах го. Вдигна очи и ме погледна с оттенък на превъзходство. „Не, не ям хляб, у нас на Север (той е от руско-финландско произхождение и е носел титла) хляб не се яде на обед. В нашето семейство на масата винаги стои парче хляб, но ние само го гледаме.” „Ами ако някой посегне да си отчупи къшей?” Той сви устни: „О, това никога не става. Би било признак на лош вкус!”
Хм! У богатите хора, у хората от затворен кръг, признак на лош вкус е проявлението на естествения вкус, на онова, което се среща у повечето хора. По този начин те се отделят от множеството, от масата, и се издигат в собствените си очи с това, че са различни.

ЖЕСТОКАТА ПРИРОДА!

Преди години змиите в Зоологическата градина не бяха оставяни в малкото островче, дето се намират сега, а в стъклени клетки близо до входа. Аз се бях спрял при една от тия клетки и наблюдавах двете пепелянки, които дремеха, свити на кълбо. Имаше и други любопитни. Служещ от градината пусна през отвора на горната страна две бели мишки. Едната змия забеляза мишките и бързо се разви. Пепелянката леко се плъзна към най-близката мишка, съскайки с раздвоения си език. Малкото животинче, разбра, види се, какво го очаква и се опита да избяга, но после замръзна на място като хипнотизирано от погледа на влечугото. изведнъж змията се хвърли върху жертвата си, уви се два пъти около нея и здраво я стисна. Мишката зацвъртя от страх и болка, но скоро умря в студената прегръдка на пепелянката. Тогава тя се разви, отвори широко уста и почна бавно да поглъща мишката. Виждаше се ясно как умрялото животинче влиза навътре и най-сетне се спря в стомаха на змията. Тогава тя се напи от малкото басейнче в ъгъла, сви се пак на спирала и заспа доволна, нахранена. Но не това е интересно, а друго. В момента, когато змията се уви около жертвата си, някой от зрителите зад мене изруга с треперещ от възмущение глас, изруга… природата! Обърнах се и видях един средна пора човек, когото не познавах лично, но знаех, че е художник. Той цял се беше зачервил от вълнение. Никой от зрителите не възрази нищо, макар че мнозина го изгледаха учудено. И имаше защо: да изругаеш природата, че е наредила така „жестоко” нещата!

САМОВЛЮБЕНИЯТ

Той се носи винаги със себе си. Той е той в мислите си, във вкусовете, в разговорите за миналото и за своето настояще. Но това не е от пълнота на духа, а от себепоклонничество. И най-суетната жена не може да го достигне в неговия култ към себе си. Стените на стаята му са пълни с портрети и гипсови медалиони в профил и в анфас от всички възрасти, чекмеджетата ще се пръснат от писма до него и на черновки от писма от него. Той е море, в което трябва да се вливат реки от похвали, дитирамби и венцехваления. Въздухът звъни от това „аз”, повтаряно безконечно, до оглушаване. Самовлюбеният може да ви държи в плен два-три часа, като ви говори за себе си, за своите успехи, за своите планове в бъдещето, дори да ви говори интересно, без да ви даде обаче възможност да обелите зъб за себе си. Погледът му е обвит в мъгла и той едва ви забелязва. И ако воденистозелените му очи се плъзнат върху вас, това не е от човешка симпатия и дружеско съчувствие, а от ревнивата грижа да намери пред себе си огледало, в което може да се оглежда в пълния си ръст.
Без съмнение самовлюбеният може да притежава и дарование, но общуването с него не е приятно ни за духа, ни за ума. Човек наистина не може да не живее със „себе си”, но ако има това „себе си” като мост, през който се минава оттатък, при другите. Налага се за това известно усилие, но то е здравословно и полезно.