НА МОЙТА ЛАМПА
О, лампо моя, другарко бедна!
Когато и да те погледна,
припомвам си нощи безкрайни,
прекарани в терзания незнайни…
Аз често в нощна тишина,
при твойта бледна светлина,
изпитвал съм на мисли упорити
следите трайни, ядовити…
О, няма мъка по-ужасна
от мъката на мисълта!
Била си ти свидетелка безгласна
на мойте глухи стъпки през нощта,
и знаеш ти, и виждала си често
как бликат от сърце злочесто
горещи думи, страстен вик -
на чувства кипнали изблик…
*
О, лампо моя, другарко мила!
Ти колко много си сторила
за мойте блянове в нощта!
Неволник вечен на страстта,
аз плащах дан на любовта,
засмян от радост като луд,
или във сълзи потопен -
от всички скрит, от никого не чут…
Ти всичко си делила с мен!
Аз често нощем в тишина,
при твойта жълта светлина,
на бялата хартия груба
възпявах туй, което любя…
*
Но всичко мина. Отлетя. Сега,
обзет от тихичка тъга,
със мили спомени живея…
И всичко, що в гърди лелея,
ти знаеш го, свидетелко безгласна!
ще светиш ли, о, лампо моя бедна,
на други пак, когато аз угасна?
Ах, колчем пъти те погледна,
незнайно чувство във гърди
поражда се - и някак болно
сърцето почва да тупти, -
и аз мълвя към теб неволно:
„Другарко миличка, свети!…”
——————————
сп. „Художник”, г. 1, бр. 1, 15 септември 1905 г.
