Иван Арнаудов

1.
Тъгата ми недей остава да руши
остатките от светла вяра в мене.
Защото аз не падам на колене
пред трупове без чувства, без души.

Плачът ми плач го само пресуши,
над мене небесата са стъмнени,
но вярваш ли тоз ад да съкруши
поривите в душата ми родени?

Аз гледам: пролет вече се задава
и топло слънце всичко съживява
за нов живот, за нови светли дни,

и мисля си: защо в тъги да чезна,
щом между мен и жизнената бездна
възправят се съчувствия - стени?

2.
Желал бих светъл ден засмян
над мен крило си да разпери,
в часа когато тъжни двери
открий смъртта - в часа желан.

И в свода, в светлина облян,
кога духът ми затрепери
и път към висини намери,
от тихия зефир люлян,

усетил бих аз нова жажда
към Бога път да ми прегражда,
в живота пак да ме зове:

какво ще станат тез, които
с злорадство скрито и нескрито
терзаха ме кат врагове?

1915 г.