Иван Д. Христов

След “Родопски сказания” се появи сборникът с легенди и сказания на Константин Канев “Юдина ела” /1988 г./ - летопис на Среднородопието, събрал в себе си историческата съдба на народа от този край на Отечеството ни.

Писателят години наред събира огромен фонд от спомени, легенди и предания, които съумява художествено да пресъздаде с безспорната си разказваческа дарба и умението на историк. Те са плод на трайното му сътрудничество със списание “Родопи”.

Легендите и сказанията, включени в “Юдина ела”, разкриват духа и традицията, копнежа за свобода и социална справедливост, преклонението на българина от Родопския край към красотата и съвършенството не само в природата, но и в човешките отношения.

Те са една богата и пъстра панорама от мотиви и съдби, разкриващи благородството и благодеянието на хора с чисти сърца. Някои легенди ни връщат два-три века назад във времето на трагични превратности и нечовешки изпитания, във времето на насилствено ислямизиране на българите от Родопския край.

Героите са преди всичко хора от народа, които никога не губят смелост и са със сърца, отворени за доброто и красивото в живота. Това са люде първични, чиито пастирски, земеделски и занаятчийски труд е основата на човешкото съществуване.

Понякога мястото на действието е Беломорска Тракия - “Втората планина” на родопчанина, свързана с неговото гурбетчийство в миналото - овчарство, дюлгерство и рибарство.

Още първият разказ “Шимовият щъркел” грабва читателя, покорява го с увлекателния и съдържателен сюжет, с философските хрумвания и нравствени намерения на живота. Кроткият и смирен Шимо, прекарващ живота си в Беломорска Тракия, е завладян от дълбокия семеен инстинкт на щъркела. Разказът за щъркеловата двойка е сполучлива алегория за повратностите в семейния живот.

Особено място във “Войнишка китка”, “Невеста Перинига”, “Кучешка глава”, “Хвъркат Стоян” и други авторът отделя на чистите пориви на младостта и любовта, която преобразява душите и е вярна чак до гроба.

В “Невеста Перинига” сиракът Тунчо нарежда пред обичната Нига, сякаш нарежда на гъдулката си цяла една житейска философия на родопчанина: “Много ходих, много пих, много свирих, само едно разбрах - богатски пари, Ниго невесто, са студено желязо, богатска сватба е ядене и пиене, висока къща е кал и камене, а любовта е от младост до старост!”…

А Стайко от “Канюската чешма”, пленен от хубостта на главеницата си Чока, прекарва водата през Ляската, където копае повече от човешки бой, но я закарва пред своите порти и тогава чак вдига сватбата. Заради любовта си към Благинка Хвъркат Стоян, дето го “куршум не лови”, става жертва на турците и оставя след себе си воплите на хората от народа: “Кой ще сега нас да чува и брани?”

Една от характерните особености на книгата “Юдина ела” е нейната документалистика, естествена и неподправена, такава каквато може да я роди родопската душевност.

Авторът води повествованието живо и напрегнато. Умелото изграждане на диалога засилва съдържанието. Езикът е пластичен, запазил неповторимостта на родопския народен изказ. Оригиналността и неповторимостта идва и от диалектните родопски думи, вплетени с мяра в тъканта на творбите.

Стремежът на хората към доброто и красивото е също обичана тема на Константин Канев - “Дрохо кехая”, “Зебилювият тюмбелек”, “Звънът на камшиите”, “Сляпа Дана” и други. Писателят благоговее пред красивото и вечното, онова, което е един от малкото празници на душата.

Коравият иначе Дрохо кехая , чийто дроховски “комитски нож” е взел много жертви, малко преди смъртта си се разнежва и сълзите му “рукват като извор” при вида на стадото и разлюлените чанове на еркичите, които огласят планината.

Сляпа Дана от едноименния разказ е един ярко изграден образ, пленяващ със силата на благородния си характер. Намерила сили да се пребори с тъмнината и нещастието, тя щял живот разлива светлината на своето голямо човешко сърце, радва се на чуждото щастие, спогажда скараните, събира влюбените и утешава несподелената любов.

В “Звънът на камшиите” Куцото от Виево пак в името на доброто и красивото облагородява грубите и жестоки обноски на хората към мулетата, като заменя ударите на прътите и коловете с чудния звън на изкованите от него камшии.

Писателят разкрива и един истински пантеизъм, едно здраво и неразделно свързване на човека с природата, издигнато в мит и култ /”Змийно гнездо” и др./.

Особено силно това пантеистично виждане авторът разкрива в “Канюската чешма”, епизодът с отсичането на старата череша за корито и “опрощаването” на Андрейца с дървото: “Там завариха Андрейца да прикада с тамян черешата, да полива с вино дънището, а на корена беше лепнала голяма вощенища. Възпря секачите да изгори вощенищата, направи три поклона, целуна старото дърво и поиска прошка от него. Накрая му рече: “Ха сега сечете черешата! Ние се простихме с нея - да ми стори халал, дето ми е хранила децата толкова години!”

Този необикновен обряд разкрива благоговеенето на човека пред природата и пред всичко, с което е свързан нелекият му живот в миналото. С неговото неповторимо описание Константин Канев разкрива нови черти от народопсихологията на родопчанина.

В сборника “Юдина ела”авторът разкрива и страници от родопското възраждане - строенето на църкви и училища. Родолюбецът Радич кехая продава цялата си сюрия овце за изграждането на църквата. Една Великденска нощ намират Ням Радич мъртъв, стиснал в ръцете си топуза на клепалото.

Родолюбието кара и Стайко Симеонов от “Дето сториха тази вода”, напуснал по принуда селото, обиколил света, станал хаджия, да се върне след време в родното Горно Дереке и да даде парите си за училище и чешма.

А Тодор Бакларов от “Одисеята на един изгнаник” достига до Америка, а след това с мълчалива мъка по роден край завършва живота си на остров Самотраки, където построява мелница. Последното желание преди смъртта е синовете му да полеят гроба му от Момина вода.

В “Добричковата кукувица” писателят разкрива поличбата, свързана с пролетта на българската свобода и трепетното очакване на руските казаци.

Константин Канев майсторски вкарва и много митични елементи в своите легенди и сказания. Чрез народностно - фолклорно мислене и богатство на въображението в легендата “Юдина ела” авторът съумява да разкрие митичния и неповторим образ на “Юдата пиринска”, която примамва и погубва младия овчар Тодор.

Народностният мотив за вграждане също е застъпен от К. Канев. В легендата “Арнаутската кюприя” майсторът кюпражия Митре Арнаутина вгражда в дълбокия темел на моста над Хубча сянката на овчаря Ляню, с което оставя двамата му сина сираци и за да изкупи греха си, насрещу вгражда еничар, с което пък е куртулисал двеста. И тук авторът е завладян от митичното, баладичното и безкрайното.

В “Селския девер” и “Балабан” К. Канев се проявява и като добър писател - анималист. В книгата “Юдина ела” освен легенди и сказания писателят е включил и исторически очерци , свързани с “разделното време”, ислямизирането и робската неволя на родопчанката, особено по време на низама - тъкането на аби за турския аскер.

В последната част на книгата са включени етнографски и битови описания, нрави и обичаи, свързани с миналото на с. Момчиловци.

Сюжетното разнообразие, поднесено със сладкодумието на писателя, прави книгата едно мъдро и истинско народно четиво.

В нея е скрит един вълнуващ свят - ярък и самобитен, неповторим като китениците, звънлив като родопските чанове - и една богата душевност на родопчанина. Книгата “Юдина ела” на Константин Канев достига до сърцето на всеки българин.