Първан Стефанов

ИНСТИНКТ

Не ми липсва вече полето.
Няма болка.
Потръпване само…
Не ми липсва добичето, дето
ближеше сол от дланта ми.

Взех доверието им
в света.
И реших, че това ми стига.
Друго нямаше.
Кал.
Нищета.
И жерави в тънка верига…

Пасторалното слънце залезе
зад една шестетажна сграда.
И денят ми изгря -
неонов, железен -
с нова, законна радост.

Вярно, не свикнах с дъха на бензина.
Но благославям мощта на мотора!
Нали без него не бих изминал
на делника
стръмната територия.

Само дето се будя нощем.
И не от звъна на трамвая.
Просто не мога да свикна още,
че го няма кучето -
да излае.

Аз съм чувал и вълк да вие,
да скимти из дола лисица -
но излайваше Мурджо
и ние
дълбоко заспивахме под брестницата…

А в нощта, тъй добре осветена,
като знам, че си нямам куче -
будува душата ми разградена
и се чувствам за злото отключен.

ВНЕЗАПНО

Влязохме в живота твърде шумно,
за да бъдем чути. И когато
не успявахме да бъдем умни -
бяхме дръзки, викахме сърцато.

Викахме от болка и от радост.
Викахме от нежност и от ярост.
Улицата като резонатор
тоя вик стократно заповтаря.

Тъй шумът, набрал в гласа си сили,
някак неусетно се пресели
в репродуктори, в автомобили,
в кислорода, късан от чинели…

Спряхме се, стъписани дълбоко
сред това ехтение насрещно.
И мълчим, заслушани неловко
в себе си - дали ще чуем нещо?

ЕСЕН - 75

Тихо е. На чашка сме. Не спорим.
А мълчим дълбоко, съдържателно.

… Подпечатват на световен форум
прокламация за невмешателство.

Жълта шума по паважа стине.
Кацат птици. Сити са. Не грачат.

… Кисинджър кръжи над Палестина -
жертвата да примири с палача.

Залезът е есенно разкошен.
Дните са от ден по ден по-къси.

… Плюят ни на „къси” денем, нощем.
Пепелянка вените ни търси.

Синоптикът ни успокоява,
че неделята ще бъде тиха.

… Бюлетинът се окървавява
от внезапни изстрели край Антлантика.
Провокатор, карамфил размахал,
стреля в сляпото око на Португалия.
Клубове горят като огромни макове…

Не, не мога да съм неутрален!
Режат ръбовете на нещата
и през меко греещата шума.
Има врагове. И има братя!
Нищо, че обръща някой думите.

Тоя свят все още има нужда
границите да са зрими, остри:
туй е наша истина, туй - чужда.
Грешките се плащат с кръв и кости.

ПУБЛИЦИСТИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ

През последния месец в обсадените палестински лагери
са изстреляни десетки хиляди снаряди…

Народ,
разпилян по световните кръстопътища!
Безпризорен сирак на века ни,
народ,
лишен от родина,
от сън за бъдеще,
дори от природното право на гроб -
в туй заможно столетие
на разумни компромиси,
по ръба на тоталната конфронтация
за приятел не си подходящ,
неудобен си
с тази хъшовска атестация!

И е сключен кръгът.
Настъпват отдясно.
И отляво настъпват.
Назад - пустиня.
И в обръча става
все по-тясно
за нашто съчувствие, Палестина!

До твоите рани сега се докосва
и изтръпва от болка само
онзи, който е бил халосан
по тила
от съседа по рамо.

… Телеграфните сводки са все по-кратки
и почти не звучат зловещо:
непревзети още стотина палатки,
убити хиляда и нещо…

(Извинете ме, сантиментални хора,
че ви мъча. Не търся у вас злодея.
Нека само поемем
своя дял от позора
на века,
с който толкова се гордеем!)

ПЕСЪЧИНКА

„Днес падна палестинският лагер Тел Заатар.”
Из пресата

Малко място -
Тел Заатар.
Километър на километър.
Един харман
нестинарска жар
върху голия пъп на планетата.

Но вече го няма.
Падна в плен.
Булдозер засипва
пепел и кости.

А в окото на летния ден
плува
една песъчинка остра.

От нея смъдят
и твойте очи.

Ти упорстваш,
ти още го отбраняваш…
Ако в нашата памет
се изличи -
страшното ще бъде тогава.

14 август 76

НА ОЛИМПИЙСКИ АДРЕС

Неотменен закон в древността е
било по време на олимпийските игри
да бъдат прекратявани военните действия.

Гърмът на избухващите снаряди
заглушава сигналните пистолети…
Честта на древните олимпиади
ни върнете,
атлети!

Да замлъкне тътена оръдеен!
И да лумне великата тишина.
Тая стара земя
откога копнее
за две седмици
без война.

СЛУЧКА В ГОРАТА

Прокрадна се злодей. Топор се мярна.
И заскимтя от удара дъба.
Вбеси го страшната неблагодарност
на братята му зад гърба.

- Защо не се изпречихте пред него?!
Защо не го премазахте от бой?
Затуй ли ви закрилях в бури, в жега?
Ах, как ви съжалявам, боже мой…

… Живели цял живот в несправедливост,
без спомен за небе и без борба,
убогите дървета мълчаливо
приеха укора като съдба.

Подпрели сянката му величава,
те се смалиха в свойта нищета -
изгубили рефлекс да различават
безчестието от честта…

ЗИМА

И зимата воюва за права.
Със зимна логика ни покорява.
Превъзпитава наште сетива.
Строи света по собствена представа.
И тук най-хубавото е това,
че тъкмо да възкликнеш: - Тя е права! -
отнейде светло кичурче трева
с една усмивка я опровергава.