Цветан Илиев

О, влакчето не буди равнината
отдавна вече с пискащ дъх и глас.
А над заглъхнало трасе тревата
и буренът са в пълната си власт.

Сред ниви и тополи, край герани
следи от път железен не личат.
И гаричките като гроб смълчани
обречени са да ги погребат.

А мили хора, не максималисти,
пътуваха с чували и торби.
Като една атракция с туристи
за този край бе нужно може би.

Но времето кипи от есемеси
и дава лесно да се разбере,
че даже в скъпо струващи експреси
животът не пътува най-добре.

И тъжен съм, че влакчето го няма
сред общата разруха и погром.
Единствен споменът остава само
как тук пристигнах някога от Лом…