ЮРИЙ ВОРОНОВ
превод: Литературен свят
Из „Войната на идеологическия фронт” (2017)
Символ на «размразяването» беше и прекрасният съветски поет-блокадник Юрий Петрович Воронов (1929-1993), който през 1959-1965 г. бе главен редактор на «Комсомолска правда».
От тази длъжност го уволниха скоро след като през юни 1965 г. във вестника беше публикувана статията на А. Я. Сахнин «На път и след това» - за директора на китобойната флотилия «Слава» Алексей Соляник (1912-1984).
В историята на съветската журналистика това беше своего рода етап - за първи път в многомилионен тираж бе дадена гласност за корупционни факти в партийните върхове.
Соляник, ветеран на добива и герой на соцтруда, беше един от съветските «недокосваеми» благодарение на връзките си горе, където той редовно даваше подаръци след задграничните походи на своята флотилия.
Сахнин описваше в очерка си, че китобойците на Соляник са припадали, работейки без вентилация по 12 часа в китово брашно и газове при 70-80 градуса, стигайки до инвалидност, а някои и умирали.
А самият шеф на флотилията направил за себе си и близките си на палубата личен басейн, където «бачкаторите» не били допускани. Работата стигнала «лично до Леонид Илич», а той познавал Соляник още от работата си в Украйна. Тутакси чуждите вестници започнаха да препечатват статията на Сахнин под рубриката «Робският труд в СССР».
Било решено да накажат Воронов с цялата строгост. Организирали писмо на китобойците, от което следвало, че «Комсомолка» и нейният автор «клеветят».
Но за тях се застъпи бившият комсомолски вожд и бивш председател на КГБ, а по това време - шеф на Комитета за партийно-държавен контрол при ЦК КПСС и Съвета на министрите на СССР, заместник-председателят на Съвета на министрите на СССР А. Н. Шелепин.
Съдбата на «Комсомолка» и главният й редактор стана за Шелепин, който се целеше в мястото на Брежнев, коз. В резултат било прието соломоново решение - Соляник го пратиха някъде, а Воронов като изглеждащо повишение го преместиха в «Правда» на длъжността отговорен секретар.
Скандалът не повлия изобщо на кариерата на Сахнин. Той стана един от сенчестите автори на спомените на Л. И. Брежнев «Малката земя» и активно печаташе своите статии и книги до смъртта си през 1999 г. С Воронов всичко беше много по-сложно.
През 1968 г. нашия «бунтар» го преместиха още по-далече - бе назначен за завеждащ кореспондентския пункт на «Правда» в ГДР и Западен Берлин, където работи до 1984 г. От германското «заточение» го върна Михаил Горбачов, който, както казваха, помнел Воронов още от комсомолските си години.
През 1986-1988 г. Ю. П. Воронов завеждаше отдела за култура на ЦК на КПСС. От декември 1988 до март 1990 г. той беше главен редактор на «Литературная газета» и до смъртта си остана народен депутат на Русия.
Почина на 2 февруари 1993 г.
На погребението му дойде цялата московска интелигенция. При цялата си либералност той не беше нито десен, нито ляв, ни сталинист, ни горбачовец.
Воронов беше истински съветски патриот, във висша степен интелигентен човек и поради това - високо порядъчен, прекрасен руски поет и талантлив журналист.
Добре го познавах от «Правда» и оставам почитател на таланта му. Неговите пронизителни стихове за ленинградците-блокадници и досега обгарят сърцата ни.
