НАДЕЖДИ
НАДЕЖДИ
Гледам го как сръчно къса за нея роза всяка сутрин,
как й говори тайно, сякаш нещо нарича,
после минава по кръстосани, криви пътеки и улици,
дано я срещне,
дано тя да го види,
а той да й каже, че я обича.
Слага си тъмен шал на раменете, понякога шапка,
две книги под мишница винаги носи и сърцето си голо…
Виждам как до късно силуетът му се прецежда в мрака
и после прилива в цветовете на утрото,
едва наболо.
А тя, с копринена пазва и цвете в косите,
гони следите на друг един, гаснещ по нея.
Но туй не го знае Човекът и става все по-открита
надеждата му, че някой път ще успее.
И докато къса рози и не спи, а обикаля
завои, улици, живота …през цялото време!
Казвам си: ако е дадено, ако е писано - то ще стане
и един ден вместо нея,
ще срещне мене.
НОМАД
Номад си дълбоко в своята същност ти -
градина с рози, бряг и лазури -
нищо духа ти не приюти - нито зимите приказни,
нито летните бури.
Нито пътеките дълги, покрити с треви,
нито нощите дъхави, нито звездите…
Номад си дълбоко в своята същност ти -
скитник, замръкнал на нощта пред вратите.
Ако там ти отвори руса жена,
ако черноока те пусне вътре -
след време, някой ден, ще осъмне сама,
защото ти ще си вече пътник.
Ти ще си от неизвестното отново пленен,
ще се свличат пътеки под твоята сила,
ще бликне порив, под друг свод роден
и някоя нова мечта светлокрила.
Но за тебе надежда не идва сега -
скитник, замръкнал на нощта пред вратите -
време е вече да свърши съня
и сами да се заличат
следите ти.
ОПТИМИСТИЧНО
Награда е да рухнеш на върха
и да се спуснеш без усилия обратно,
това е чувство тъй невероятно -
една победа нова над страха.
Почти е подвиг да останеш жив,
след силен трус - внезапен, неочакван,
когато всеки твой активен атом
усещал си по своему щастлив.
След мълния да оцелееш - туй е знак,
съдбовен знак, направо от небето,
за туй, че пощадено е сърцето
от зейналия срещу него мрак.
Да преоткриеш своя ранен свят -
заключен някъде, почти забравен,
е просто миг, на щастието равен
и крачката към следващият старт.
РИБИТЕ
Те са мокрите сини звезди, те са очите на океана,
те са живият облак с блясък на слюда и звездни точки по него,
те са беззвучният вик, който разнасят мехури от пяна,
с червени оттенъци, кацнали от залеза крайбрежен.
Те пазят тайни, които потъват в очите им,
звук не издават, когато се оплетат в мрежите,
когато злобни стоманени остриета на живо порят гърдите им,
осъзнали края си бърз и неизбежен.
И въпреки всичко, плуват нагоре, към слънцето,
към суровото синьо, към високите небесни кристали,
защото знаят - само мъртвите риби са щастливи на дъното,
а след живите плават лодките
на добрите рибари…
ЧУВСТВО
Тази синя мрежа от капки, тези мокри лъчи,
прекосени от мрак,
тази музика бавна, пълзяща в листата,
този залитащ в тъмното изгубен влак,
този тътен, който разтърсва земята,
тази малка калинка, този звън на гора,
този камък, който дава сила,
тази сбъдната в свода юнска луна,
този дъх на жасмин и мокра свила,
този полъх на младост и тих зов,
това чувство пробудено с дъха се слива
и тъй много прилича, Господи, на любов,
която от нас -
към света прилива!
