Иван Енчев

Размисли за сборника „Необясним захлас” от Йордан Атанасов

Книгата „Необясним захлас” /ИК „Алфатрадо”, С., 2018. Художник Татяна Полихронова/ не е само лирическо житие на поета Йордан Атанасов, тя е обобщена емоционална равносметка на един зрял наш съвременник от двадесет и първи век.

Този сборник, в който са включени 75 избрани стари и по-нови стихотворения и поеми, е художествена кардиограма на поетовите сърдечни чувства и преживявания, необходим отдушник за неговите душевни терзания.

Композицията на книгата е организирана по принципа на математическата прогресия. Стихотворенията нарочно не са датирани, както правят други поети при подобни юбилейни издания. Така старите творби се сливат емоционално с по-новите и добиват още по-осезателно внушение. В подновеното си обкръжение те стават част от самородна естетическа сплав.

В тази поезия ежедневието живее с пълнокръвна сила. Темите са всекидневни, само привидно лични, защото внушават общочовешки вълнения и послания. В огромната част от творбите преобладават спомените на лирическия герой. В повечето случаи в тях се чувства меланхолия и тъга, но те никога не вдъхват печал и отчаяние, а жизнерадостен оптимизъм.

Поетът изразява съвсем естествено любовта си към живота, правейки трезва равносметка за преживените радости и несгоди в метафоричното стихотворение „Сеяч”:

В това нетрайно мъжко лято,
с разтворена за истини душа,
вървя през нивите богати,
но как човека слаб да утеша?

В тази изповедна творба с автобиографичен характер „сеячът” на думи не се заблуждава с наивните притчи за братство, равенство и свобода между всички хора.

Реалният свят е несправедлив и лошо устроен. Неговите неписани закони са жестоки - по враждебност повтарят хищническото битие на природната джунгла. Въпреки тази тъжна стародавна истина, честният човек все пак вярва в хуманизма и любовта, споделяйки своята откровена въздишка: „От зрънце обич мога да заплача…”

И в други произведения поетът се вълнува от нерадостната съдба на художествените творци: писатели, художници, музиканти, актьори. Тези лирически творби обикновено имат конкретно посвещение, но те като цяло изразяват една типична артистична съдба, рожба на обичайните житейски обстоятелства.

Сред всички подобни посвещения като че ли в стихотворението „Димчо Дебелянов” най-обобщено е изразена оценката за генералния смисъл на живота на създателя на художествени ценности: „Живя и пя без никаква вина.”

Такова внушение навяват и откровенията в посвещението на Гео Милев „Поет”:

Между нищетата и духа.
Но по-близо до Бога.
—
А си струва рискът -
истината пред славата!

Красотата ли?! -
Тя отлага да спаси света…

Както е речено: няма правила за надарения творец. А всъщност всеки човек е длъжен да бъде ваятел на собствения си живот и да носи лична отговорност за своите провали и сполуки. „Къде, къде все пак отиваш, дух човешки?” - отправя своя тревожен реторичен въпрос поетът, изправен пред вечността на морето като символ на природния кръговрат /„Дух”/.

Подобни размисли навяват немалко творби като „Вода”, „Талвегът”, „Паралелен свят” и др. Сред тях се отличава не само с краткостта, а и с категоричната си искреност стихотворението без заглавие, посветено на поета Таньо Клисуров:

Животът - въртележка дива.
Извърта се най-дългата игра.
Аз трябва да оставя нещо живо,
преди да стана камък и вода.

Уви! „Жестоки сме, когато корена си режем.” Така въздъхва авторът в „Къщата” с посвещение: „На поетите български”. И допълва нерадостния факт от бездушието на рушителите:

Учуди ни единствено въртежът на осите.
Сега я няма къщата ни обща,
но те кръжат.
Със странна упоритост.

За разнообразните нюанси на свободата са отредени стихотворенията „Необясним захлас”, „Дон Кихот от Верея” и др. Сред тях най-изразителен е метафоричният подходът на автора в „Избор”. Епизодът е съвсем простичък: кафез на заек с отворена вратичка. И точно тук е най-неизбежната от всички човешки драми:

Той пристъпи до оградата позната,
главата си подаде.
И само…
помириса
свободата.

Подобни стихове налагат логичния извод, че колкото и да си „луд за свобода”, най-тежкото твое лично бреме е изборът как да оползотвориш своя тъй кратък земен живот, за да го оплодиш с перспективно бъдеще.

Тук му е мястото да посочим умението на поета при прилагането на едно тъничко чувство за ирония в някои иначе сериозни епизоди от битието на лирическите субекти /„Необходим захлас”, „Данчо и Данте”, „Пита гор” и др.

В стихотворението „Момци” /посветено на поета от Стара Загора Стойчо Стойчев/ съвсем осезателно е представена одухотворената обстановка край един задимен ракиен казан в края на селото. В своята нескончаема разговорка под опияняващото въздействие на ароматната гроздова ракия „опушени старци” неусетно са се завърнали назад по пътеките на времето чак до детинството си:

Прииждат ония години младежки -
там спомени люшкат се - тънки конци…
И глътката пак ще е кратка, но жежка.
И малката стая се пълни с… момци.

Както се случва в живота да си съжителстват смях и тъга, в съседство с това стихотворение е поместено „Шира”. То сякаш се подсмихва закачливо и леко снизходително към „Момци”.

Тук край бакъри, бурета и бъчви с есенен гроздов сок кръжат ненаситни оси. Зашеметени от кехлибарената сладост на лесната плячка, те забравят за своите жила и крила. Олицетворението на хорската лакомия е изведено в поантата:

Но те, от сладост натежали, глухи
със вятъра не могат вече да летят.

Алегоричното внушение е съвсем ясно. Повече от жестока присъда! В съвременното общество непрестанната ненаситност на някои хора към всевъзможни сладости и материални облаги неизбежно ги води към духовна деградация и загуба на техния естествен човешки облик.

Твърде оригинален е подходът на поета, когато представя непрекъсващата продължителност на някое конкретно явление или събитие. Такова е встъпителното стихотворение „Живот”. То е с явна автобиографична насоченост.

Изградено е само от едно изречение, проточено в цели осемнадесет стиха, и завършва с името Йордан. Тази осезателно преднамерена проточеност е приложена и в „Прошка”, с посвещение: „На Мария”, съпругата на поета.

Доста голяма е групата творби, свързани с най-близките роднини на автора. Освен, че са лични, те звучат и като обобщени послания към много повече хора. Поетът съумява да им придаде по-широк смисъл и от общуване между родственици да ги превърне в приобщаване към определени чувства и естетически послания.

Най-вълнуващи сред тях са „Сянка”, „Пазител на вечност”, „Семето на градинаря”, „Душата се завръща” и особено „Скитница”. Тъкмо тази балада е кулминация в личната драма на много български фамилии, която вече граничи с национална трагедия. Нашата родова традиция е в упадък.

Твърде много семейства вече са разселени къде ли не. Не живеят в общ дом или селище, дори не са в родната си държава. Разпръснати са като Хамовото семе по целия свят. А той е все по-враждебен и безсърдечен.

Човешкият стремеж към възход във времето и пространството винаги е бил прицел за творчеството на много автори. Не е устоял на това изкушение и Йордан Атанасов. Неговата трактовка на тази вечна идея е озаглавена „Лудо биле”.

Ти търсиш най-едрото биле - за лек и истина.
Но, ако не хванеш страха си, пиши се отписан.
Страхът ти - това е цената на Лудото биле!

И тук, както в повечето свои творчески интерпретации на общочовешки теми, поетът е пределно ясен. Звучи убедително, спазвайки духа на хубавата българска традиция, както в народното творчество.

Особеност на цялата книга са големият брой посвещения на различни личности. С някои от тях авторът е свързан кръвно и приятелски, с други - по естетическа съпричастност. Така сборникът се превръща в своеобразна територия, на която са събрани съдби и прояви на хора от различни поколения и социални групи.

Те умело са обединени в немалка духовна общност, която ни внушава дълбок интелектуален заряд и емоционална съпричастност. А това може да постигне само един даровит творец, какъвто несъмнено е този доста продуктивен автор.

Когато говорим за художественото майсторство на поета Йордан Атанасов, ще изтъкнем, че той споделя и изцяло прилага естетиката на Атанас Далчев.

В една от своите Бележки за поезията изтъкнатият български творец от ХХ в. споделя: „Вмъкването на белетристични, бих казал, прозаични елементи в поезията действа като някои отрови тонически върху нея и повишава силата й. Но това е трудно и опасно изкуство, защото малко по-голямо количество от тях би я убило и превърнало в най-долнокачествена проза.”

Естествеността е характерна черта на повечето творби в обсъждания сборник, но ще цитирам само втората част на едно от началните стихотворения в книгата.

Тук поетът освен посвещението на Атанас Далчев прави явна препратка към неговата творба „Носачи на реклама”, в която той с болка споделя, че човешката цивилизация превръща обикновения човек в „зид, на който се лепят афиши”. Ето как Атанасов творчески пресъздава темата чрез своята разгърната метафора в „Монолог на човека, който лепи афиши”:

Ще нося покани, додето ме има.
Додето със синя небесна каруца
дъждът ме настигне внезапно и мине
през мене. Подобно афиш ще се смъкна
от стълба на времето.
И ще замина.

В съвременното уж гражданско общество редовият индивид е обезличен до незначителността на епизодичен афиш. Той е по-беззащитен и от улична мравка в дъжда.

Всеки познавач на съвременната поезия ще забележи оригиналното предметно-сетивно обогатяване на лириката, което нашият автор несъмнено е усвоил от бележити майстори на художественото изкуство.

Йордан Атанасов има вроден усет за златните смислови залежи в дълбоките недра на българската дума. Словесно-ритмичната конструкция на стиха му е доста разкрепостена спрямо метронома на традиционното класическо стихосложение.

Образно-семантичната подредба твърде често пренебрегва пълнозвучността на римата, а понякога тя въобще отсъства.

Но при разнообразното римуване най-ежедневните думи чрез добре осмислена конфигурация добиват допълнителна експресивност и заживяват нов живот. Звучат свежо, сякаш току-що извадени от естетическата центрофуга на модерната поезия. Липсват разширени природни картини, ала метафоричните детайли придават пейзажна релефност на лиричната обстановка.

Стилистиката на творбите е уравновесена, без познати епитети, инверсии и крещящи труфила. Стиховете се изграждат по естествената логика на мисълта, без насила привнесени стилистични обрати. Това прави изказа по-естествен и по-въздействащ. Творбите внушават многоизмерни емоционални и морално-етични послания.

Стихотворният сборник „Необясним захлас” се нарежда сред най-добрите художествени изяви на Йордан Атанасов. Тук той се доказва като талантлив поет със свеж философски поглед към тревогите на индивида в обществото и като творец с изключителна чувствителност към лъчите на красотата около нас. Обемистото поетично издание е категоричен атестат за богатите му творчески възможности, показани в неговите предишни тринадесет стихосбирки от 1989 до 2015 г.

Като необходима добавка ще припомним, че той е автор с разнообразна палитра, който твори с еднаква художествена мярка в полето на поезията и белетристиката. Това се потвърждава с твърде сполучливия му роман „Хамовото семе”, публикуван в две редакции през 2011 и 2017 г. и сборника с разкази, новели и пътеписи „Пясъчни видения” /2014/.

Погледнато естетически, всички творби на Йордан Атанасов се отличават с високия критерий на неговата духовна освободеност. За да бъда в съзвучие с общия тон на тази антологична книга, бих я оприличил с очарованието на едрозърнеста слънчогледова пита, озарена от есенното слънце на зрелостта.