Благовеста Касабова

Романът „Коридорът” на Владислав Кацарски е своеобразна - като съдържание и послание - епична картина, разтърсваща с емоционалната си сгъстеност, с натурализма, суровостта и жестокостта на битките за оцеляване на слепи и полуслепи млади хора - ученици, затворени в пансион в София.

Оцеляване от какво, от кого и на каква цена. Отговорите на тези въпроси, развити и пресътворени изповедно, в цялата им грозота или мрачна светлина, въпреки че светлината - като нравствено и духовно понятие е твърде оскъдна, често напълно липсваща, търси авторът в романа.

Действието се води от първо лице - романът по същество е автобиографичен. Героят е сложна личност, независимо че преминава през всички кръгове на ада, той не губи изострената си чувствителност, чувството за чест и достойнство.

Авторът извежда на предно място непреодолимите конфликти между питомците на Пансиона и педагогическия персонал.

В тези конфликти, наподобяващи гладиаторска арена, авторът, т.е. главният герой, участва с цялото си същество - емоционално и психически, с ум и талант, с кръвта си.

Незатихващият емоционален и морален разкол е пресътворен с контрастни художествени средства в образи и картини, в състояния и действия, показващи мрачната страна на един непознат, за мнозина физически зрящи, свят.

Усеща се и непрегорялата болка в плътния словесен поток, преливащ от импулсивни действия, необуздани реакции, подводни рифове натоварили ранената психика и затормозеното съзнание на младите хора от Пансиона, който е и единственият им реален дом в момента.

Романът „Коридорът” интонационно напомня епическа сага с драматизма на повествуванието, проследяващо житието и битието на слепите млади хора зад стените на цитаделата и извън нея, след завършване на средното им образование.

Истинският реален възпитател на учениците е Коридорът, сцена на битки, на победи и поражения.

Той, по думите на автора, „възпитава момчетата в други ценности”. Те растат и се формират в обстановка на оцеляване. Слабият е мачкан и тормозен от по-силния, всеки се грижи за собствения си живот, но редом с това и укрепва инстинктът им за близост, за отпор на всяка несправедливост и за реванш - на удара да отвръщат с удар.

Сюжетът на романа, както вече споменах, е автентичен, но художественото му пресътворяване е дело на таланта на разказвача Владислав Кацарски. Структуриран е от отделни глави, в които са представени някои от героите, реални факти и събития, съждения, определения, действия и събития.

Ожесточеното, брутално поведение на учениците, на героите на Коридора, не е самоцелно, то е защитна реакция срещу деспотизма и простащината, на антихуманизма и равнодушието на неуспели другаде дребни чиновници и педагози.

Коридорът е постоянно бойно поле, победите и пораженията се менят, но духът на младите хора е несломим и изригва, когато е наранен, в цинични, вулгарни псувни, закани и подвиквания.

Те обаче не скандализират читателя, а предизвикват състрадание и съпричастие към положението на слепите и беззащитни млади хора и гняв към поведението на онези, чиято задача да ги учат и възпитават.

Героите на „Коридора” - Чили, Бони, Циклопа, Лисицата, Рафет и още няколко, са в постоянна бойна готовност, заредени с идеи за съответно противодействие на удара.

Като надарен разказвач-сърцевед, авторът внушава, че зад видимата отмъстителност на момчетата, се крие уязвимост, чувство за несигурност, ранимост, болка, които съзнателно или подсъзнателно - се превръщат в озлобление, в основата на което е чувството за самосъхранение.

Всичко това предизвиква духовни и психологически сривове, спасителен бряг за които се оказва агресията.

Пристан, често илюзорен, и утеха някаква, намират в любовните приключения, често неудачни, но отдушник от напрежението, и бягство от самотата. Случва се обаче и сбъдване на мечтаната любов - както е при Чили.

Подсъзнателното усещане на питомците на Пансиона, за несигурност и за неизвестност, които ги очакват извън стените на суровата крепост, също предизвикват, по-точно засилват чувството им за общност, изострените им сетива долавят, че в живота извън Коридора, всеки - по думите на автора, безвъзвратно осъзнава, че оттук-нататък те вече няма да са заедно, че всичко ще бъде по-различно и рамото на другия няма да го има.

Рамото на другия е онази повличаща енергия, която външно ги прави смели и решителни, дълбоко в себе си са уплашени, несигурни, недостатъчно подготвени за външния свят, за реалната действителност.

Втората част на романа „Коридорът” - „Гетото” е посветен на живота и на случващото се с младите хора извън Пансиона, извън бойното поле - „Коридора”, в свят, който те не познават и който им е чужд.

Но той продължава да ги държи в плен и те продължават да се търсят и събират, не само за да добиват кураж, но ида избягат от самотата.

Мястото, което ги събира е друго - то е „Гетото”, общежитие за слепи хора - работници, служащи, студенти, намерили в него подслон и закрила от недружелюбието на заобикалящата ги действителност.

Гетото е подобие на Коридора, но без неговата завладяваща емоционална енергия и усещане за общност. Общуването на приятелите е повече формално или по навик, защото всеки от тях търси своя си път, разбрал е, че раздялата е неминуема.

Желанието им да продължат близостта е причудлива смесица то примирение, незатихнал все още гняв, тъпо равнодушие или очакване за нежност и обич. Това е придружено от продължаващото вторачване в Коридора, в подвизите, битките и ликуванията след поредната победа.

Но и затрептява някъде в далечината на съзнанието искрица, водеща ги към надеждата за добър изход.

Атмосферата и в „Гетото”, макар и не така натежала от цинизми и груб натурализъм, обгаря и предизвиква болезнени спомени жал, въпреки, че някои от тях - Чели, Бони, Биклопа, Рафет и други са вече студенти в различни университети и имат надежда за бъдещето.

Романът „Коридорът” показва на нас, зрящите физически, че има паралелен свят - непознат, в който се разпореждат и командват посредствени учители и възпитатели, бездуховни и тъпи, които не само ожесточават беззащитните и слабите, но повреждат и мисленето им, променят ценностната им система, променят световъзприемането им.

Драмата - психологическа, нравствена и духовна е предизвикана не от физическата им слепота, от системата - възпитателна, обществена, социална, чийто нисък ръст на човечност и интелигентност, разрушава и развращава, отнема и малката надежда за нормален живот на обезщетените от съдбата млади хора.

И тъй като няма действие без противодействие, питомците на „Коридора” успяват малко по малко да превъзмогват наследството от времето на Пансиона и да намерят себе си ида повярват в себе си.

Болезнени са житейските истини, пресътворени в романа на Владислав Кацарски, удивителен е и куражът му да не премълчава, да не смекчава истината и да воюва за повече човещина и обич.

И да опише арената на битките реалистично, в цялото им сложно и драматично развитие, а това прави повествуванието не само интересно като динамика и сюжет, но и емоционално завладяващо четиво, което те държи буден, с мисъл да няма повече подобни Коридори, а да има повече обич, състрадание и добрина към ближния, който само външно е по-различен от нас, физически зрящите, защото, ако нашата слепота е духовна, ще ни погълнат пустинните пясъци.