Матей Шопкин

В краткия предговор към книгата си „60 изповеди на хариен носител” Лозан Такев пише: „Във века на компютърни съвършенства, електронни адреси, есемеси и всякакви дигитални продукти, книгата все пак още оцелява и радва понякога окото и сърцето…”

Аз напълно споделям тези проникновени мисли на Лозан. Още повече, че те са защитени с десетки книги и безброй публикации. Като се започне от първата му самостоятелна стихосбирка „Щурче под лозата”, която според самия автор е като „първата му любов”, и се стигне до най новите, една от които е „Мечта за оран или петдесет есени”.

Ще цитирам по един куплет от тези две книги. Първият:

„Щурче под лозата отдавна/ на двора ни пееше летем./Гласчето къде ли пропадна?/Къде ли е днеска щурчето?”

А ето и втория куплет от стихотворението „Сбогуване със щурците” от книгата „Мечта за оран или петдесет есени”, издадена през 2018 г.:

„И само аз сега разбирам колко струва/ една раздяла с тях и даже и не питам…/Затуй сега най-трудно се сбогувам / със вечерите късни на щурците…”

Да, много трудно е това сбогуване с тоя песенен символ на младостта - щурчето, след като имаш за гърба си 40- 50 години трудов и творчески стаж, след като си написал и издал, както вече казах, десетки поетични книги, след като си автор на редица популярни песни, след като си съставител на поетични сборници за България и за Русия…

Аз разбирам болката на Лозан Такев, защото през годините, въпреки различията в нашите творчески и човешки съдби, бяхме в един потически батальон. И след като за нас, по неговите думи, България остана „с една любов, /за подвизи готова,/ с една любов/ за всички времена…” И не на последно място - след като нашите биографии бяха и остават озарени от заветната лява червена идея!

Аз познавам поезията на Лозан Такев. И винаги при всички обстоятелства, съм се възхищавал и сега се възхищавам от неговото талантливо перо, от високото му чувство за отговорност, от неговата ясна и категорична гражданска позиция. Не случайно в стихотворението „Мечта за оран” пише: „Да можехме/ да прекопаем/ времето зад нас…/Да можехме поне да помечтаем/ за такава оран и в последната си есен…/И да оставим своя нова песен…/”

Но въпреки тази невъзможност, поетът не се отдава на печал, не се примирява с горчивата съдба. И изповядва: „Доживотната наша присъда / е да бъдем и в ада и в рая…/”

Всъщност Лозан Такев от ранната си младост е разпънат между ада и рая. Или казано с други думи - между лириката и сатирата. И върху жаравата на нашата сложна съвременност. Да, Лозан Такев е пронизан от неизменно чувство за съвременност. Сякаш и за него великият руски поет Александър Блок е казал: „Ако не живееш със съвременността, не бива да пишеш…”

От друга страна патриархът на българската литература Иван Вазов бе завещал на младите поети: „Пейте, но пейте, да будите, не приспивайте. Гледайте на живота светло и ясно…”

Според мен и в новата си книга Лозан Такев пее, за да буди. Кого?… Разбира се - да буди заспалите. И на висок и гневен глас ни пропомня съдбата на Апостола на свободата Васил Левски, за когото казва: „И в учебник дори да го няма,/Васил Левски е винаги с нас.”

Поетът ни припомня и за веруюто на Христо Ботев, и за Вапцаровата вяра, припомня ни за Шипка, за Бузлуджа, за героизма на българските революционери и за подвизите на съветските червеноармейци, за Деня на Победата 9 май и за Альоша, за съдбата на ветераните…

Същевременно той е дълбоко развълнуван от ония „селски къщи,/ изоставени,/ полусъборени,/ руини,/без усмивки, детска глъч и смях.” Или от оня „Старчески дом” с четири бели стени./ Четири бели сезони / в четири посоки без памет…”

Но въпрески тези черни черти на нашата съвременност, поетът не губи надежда, не губи вярата в доброто и в паметта на народа, който завинаги остава „в безсмъртната наша държава”.

Освен за тази безсмъртна държава, Лозан Такев е сътворил много лирични изповеди за близки приятели, най-вече за своите най-мили хора на този свят - съпруга, дъщеря, син, внуци.

По-горе казах, че Лозан Такев е разпънат между лириката и сатирата. Това са двете свеобразни силни и благородни черти на неговия литературен талант. Спомням си, че една негова колежка от Телевизията веднъж ми каза: „Лозан прелива от хумор…” Да, със своите сатирични и хумористични творби той се утвърди като един от най-талантливите и известни майстори в този труден жанр.

На първо място това са неговите неповторими „лозанки”, с които вече е събрал и отпечатал над десетина сборника между 2008 и 2018 година.

И понеже сатирата не се обяснява, ще цитирам какво казва по този повод: „В книгата „Мечта за оран” ръка за ръка вървят стихове и лозанки, тъжни изповеди и смешни куплети, а нещата от живота се усмихват и намигат с рими и афоризми, които не са измислени, а преписани от всекидневието ни като един скромен и непретенциозен дневник… Благодаря на онези, които ще прочетат мечтите ми и ще станат по-добри от тях…”

Лозане, аз съм един от тези съвременни българи, които чрез твоите стихове стават по-добри, по-искрени, по-отговорни. Изказвам ти моята благодарност и възхита, че споменът за щурчето, което огласяше твоята красива младост, днес оглася и твоята мечта за оран в нивата на българската литература…