Христо Черняев

Никой друг не може по-точно от него да изрази житейско-творческата му биография, както той е направил в едно интервю, публикувано през 1984 година в кн. 3 на списание „Родолюбие” и озаглавено „Горещ патриот на родното българско село”.

Там той казва: „Моето родно село е Гранит, Старозагорско. Расъл съм без баща. Той е убит през Първата световна война. Обременена с деца, майка ми - селска вдовица - ме изпраща в семинарията в Пловдив за по-лесна издръжка. Пак поради материални причини завърших Богословския факултет на Софийския университет „Климент Охридски”, макар че имах желание да следвам български език и литература. Няколко години работих в Столичната градска библиотека. След 9 септември 1944 година бях редактор в различни вестници и списания. Журналистическата си кариера приключих като главен редактор на сп. „Славяни”… Обикнах стиховете още като ученик. От чудесните народни песни, от произведенията на Ботев и Яворов, на Пушкин и Лермонтов… Първата ми публикация е от 1934 година. После станах редовен сътрудник на в. „Кормило”. Като студент членувах в нелегалния литературен кръжок „Христо Смирненски”. Бяхме заедно с такива известни писатели като Веселин Андреев, Асен Босев, Иван Бурин, Павел Вежинов,, Арманд Барух… Първата ми стихосбирка - „Земя” - излезе през 1941 година…”

След „Земя” в различни интервали от време се появяват лиричните книги на Николай Стайков „Антей”, „Селско сърце”, „В родна Тракия”, „Песни от Гранит”, „Златен сноп”, „Избрани стихотворения”, „Червеното небе показва вятър” (поема), „Живи струни”, „Багри”, както и книгите му за деца и юноши „Бате Пате”, повестта в стихове „Снежанка” и други.

Има нещо много достойно в това - цял живот да бъдеш верен син на края, който те е откърмил, който ти е дал погледа за пъстротата си, обонянието - за своите мириси, слуха - за безбройните звуци на полето, сърцето - за да го обичаш, и божията дарба - да го възпяваш по своему, което с голяма сила важи за Николай Стайков.

Той е един тънък български лирик с богато светоусещане. Неговото своеобразно творчество има особена достоверност. Там всичко е дълбоко преживяно. В своите стихотворения, поеми, балади и есета той е съхранил много от корените на българщината, на българската душевност, нрави и обичаи.

Николай Стайков е лирик, и то от най-добрите ни лирици. Смайвал съм се от чистотата и от звъна на поетичната му реч. Когато четеш стиховете му, лъхва те дъхът на прясна бразда, на зряло жито, ухаят пролетни люляци и треви, ухаят думи и рими.

Във вестниците „Кооперативно село”, „Труд”, „Народна култура”, в списанията „Изкуство”, „Славяни” и другаде Николай Стайков даде безкористно и щедро път в попрището на поезията на мнозина млади поети. Той беше един изключително честен и прям човек и писател.

Беше строен и красив, лицето му имаше тракийски загар. Където минеше, където се чуеше неговият глас с меки нотки, съвсем естествено се въдворяваше една дълбока хармония. Във всичко това имаше нещо много Николайстайковско, което е присъщо и на самобитната му поезия.

Възхищавал съм се от неговия стил на творческа работа. Малката стая, в която твореше поетът, библиотеката в нея, работната му маса с ръкописи и книги - всичко беше изрядно подредено. Тази стриктна дисциплина дали не бе останала от младостта му в семинарията? Виждал съм десетки негови варианти на едно стихотворение или поема, което подсказва доколко всеотдайно той служи в храма на поезията.

Неговият почерк - ясен, ситен и изящен като в старите църковни книги, направо смайва в днешния забързан и ненавиждащ подробностите свят.

Искам също да спомена, че цялото му жилище и особено работната му стая, е всъщност един музей - с книгите с автографи, с редките издания, с ръкописите му, с картините по стените, с писмата и снимките му, с още звучащите у мен, като незамлъкнало ехо, съкровени разговори - ехото на незабравимия му глас, когато ни е чел току-що завършени нови поетични откровения.

Той никога не изрече хулна дума за враговете си, каквито имаше, като по този начин не оскверни езика си. За него те просто не съществуваха. Защото този, който (както някога на село) отиваше да вдъхне под Витоша мириса на Софийското поле, който стоеше като хрисим богомолец пред изкласилите жита, не мислеше зло на никого.

Той се вълнуваше предимно от простите песни на хората, от малките хижи и от шепота на зелените или златните вълни. За него една поезия бе поезия само, ако носи тайната на простотата и жарта на човешкото сърце.

…Още от ученическите си години четях със затаен дъх стиховете на Николай Стайков. За пръв път чух гласа му - мъдър и спокоен - по телефона, когато работеше в редакцията на вестник „За кооперативно земеделие”; там той помести мое стихотворение.

Беше през петдесетте години на миналия век. По-сетне, когато бе редактор във вестник „Народна култура”, станахме приятели. Впрочем, този вестник, благодарение на него, бе цяла школа за млади поети, където Николай Стайков не потупваше по рамото, беше скъп на похвални слова, но винаги и неизменно даваше верен поетичен поглед на по-младите. Сега мнозина си спомнят с благодарност тези негови уроци. А изискванията му бяха много точни и много тънки.

Веднъж го срещнах (преди да се познаваме) на площад „Славейков”. Бързаше и ядеше купена баничка. Беше съсредоточен, едър и як, широкоплещест. Отиваше към редакцията. А беше на попрището жизнено в средата. Просто му завидях - за жизнеността му. А аз се бях оклюмал като всеки млад поет, който е без работа.

Почнах да го посещавам в „Народна култура” и сприятеляването ни стана някак неусетно. По него време той ме покани за пръв път в дома си на ул. „Евлоги Георгиев” (сега бул. „България”), където ни посрещна съпругата му Лилия Стайкова - една млада руса жена, хористка в радиохора, с която го свързваше силна взаимна обич. Обядвахме. След това ми прочете най-новите си стихотворения.

…Николай Стайков знаеше и ползваше много езици, както и старогръцки и латински. И как да не те удивлява такъв човек, който само за да чете Гьоте, на младини е научил немски, а заради Байрон - английски език. Струва ми се, че хората от неговия стил са все по-малко или ги няма.

Николай Стайков бе поет на благословените дъждове. Може би затова, още като беше жив, с възторг му посветих стихотворението „Дъждове”, което поместих в книгата си „Минзухарена земя”. Роден в сърцето на Тракия, той се вълнуваше и като дете се радваше, когато имаше плодородие, и страдаше, когато летата бяха бездъждовни и сушави. Сушата го тревожеше някак фаталистично и може би затова по луната (като мъдрец или по-скоро като светец) предчувстваше каква ще бъде годината.

С него сме бивали много пъти заедно по литературни срещи и четения: във Варна, Русе, Димитровград, Банско, Първомай, Перник, Трън и другаде. Той обичаше пътуванията и хората. По пътя в автобуса често е споделял с мен радости и тревоги, вълнуваше се от полските пейзажи на Тракия и Мизия, от величието и вечността на Балкана. Повече го занимаваше равнината с хилядите нейни отсенки и потайности, отколкото, например, морето. Ходили сме по Витоша и Люлин.

Николай Стайков беше прям и изключително точен в преценките и думите си. Мразеше снобите и когато се наложеше, им го казваше направо. Не беше влизал в кръчма или в кафене, което бе за него загубено време. Много обичаше слънцето. На Златните пясъци лете с часове седеше на нагорещения пясък, макар да се чувстваше неудобно че „тъкмо сега на село е разгарът на жътвата”.

Обичаше слънцето като селски човек и затова не слънчасваше от него. В жилището си се печеше на балкона, загледан в небето над стадиона. Във всичко търсеше истинските стойности и най-важното - той ги намираше.

За него поезията беше всичко, затова не допускаше тя да бъде някакво експериментиране, смяташе че не бива да се експериментира с човешкото сърце и душа…

Няма да забравя как посрещахме не една Нова година у тях. Там също биваха със семействата си Георги Веселинов, Лъчезар Станчев и Анастас Примовски. Стайков биваше оживен, четеше новите си стихотворения. Той дори пишеше в стихове късметите за новогодишната баница и падаше доста смях…

Николай Стайков беше кротък и любвеобилен творец. Той се считаше грешен, а беше чист и праведен. Неговата поезия е топла и дъхава като тракийската земя.