Иван Захариев

Като лани пак буен и весел
ще разтиря на паша конете,
мойта проста, безхитростна песен
ветрове, вий далеч разнесете.

Колко злато над нивите грее
и просторът, задъхан от жажда!
Кой ще каже тук синура де е,
де е нивата, дето не ражда?…

И препуснал на бяла кобила
да изчезна дълбоко в полята,
ти, танцуваща пролетна сила,
ти, която разтърси зеята.

Пролет, пролет, и луда, и весела,
пролет, пролет, замайваща радост,
разнеси тази бликаща песен
вред по ниви, градини, ливади…