СОЗОПОЛ
СОЗОПОЛ
Улици, свързващи
морето с небето. Гръцкият кок
на баба ми. Камбанените цветя
на детството. Черни,
повехнали вдовици, оплакващи
гордостта си. Чужди,
нищо незначещи хора, които си мислят,
че ги гледам. Децата ми - съвсем далече
и почти измислени. Сблъсъци
на светове от кълбовидни мълнии.
ГЪЛЪБИЦА-БОГИНЯ
Крушите бяха зеленикави,
изпъстрени с кафяви точки -
приличаха на яйцата на гълъбицата.
Тя беше избрала специално това, облечено
в кожата на допотопно животно, дърво.
Дали беше избрала и мен -
озеленен марсианец на лунички, -
да се катеря всеки ден
по търпеливия гръбнак на дървото,
да гледам яйцата, в които туптеше
сърцето на пролетта, да чакам
появата на скритото цвъркащо чудо,
да се вкаменявам пред метаморфозата
на голата беззащитност в чудовищно
раззинало гърло, да съзерцавам
черупките от яйцето на очакването - разбит
драгоценен китайски порцелан, разпръснат
сред врява, перушини и курешки…
Върху топлия гръбнак на вкорененото
допотопно животно, върху живия мост
от земята до небето, сричаше
душата ми трудните уроци на гълъбицата,
трошеше се сърцето ми -
драгоценен китайски порцелан, лееха се
сълзите ми върху черупките, додето от врява
перушина и курешки лепеше
ново чудо в мене богинята-гълъбица.
***
Все по-инкогнито
се завръщам в живота си.
Все по през задната врата влизам
при стогодишните мебели,
при полузабравената музика,
която, като най-рекламиран
полиращ препарат, им възвръща
блясъка.
Все по-незабележимо
присъствам в настоящето -
игра на светлина и сянка
в часа преди здрачаване.
Все по-редки са срещите,
все по-дълги нощите
по обратния път
към продупчената кибритена кутийка
с майския бръмбар на детството.
***
Мирис на дим,
тълпа от деца зад оградата -
от високото -
охраняват пътя ми.
Знам,
едно от тях съзерцава
себе си, и в сърцето му растат
стихове,
докато силуетът ми се мярка
край огъня във пропастта,
до белите нозе на морето,
между начупените и разпръснати
кости на планината.
***
Между хилядолетните руини
от скалисти замъци, превзети
отдавна от златни лишеи
и зовящи чайки,
до гърдите на равнодишащото
великанско водно бебе,
което бозае в съня си
небесното мляко на хоризонта
и расте пред очите ми,
далеч от хората,
по мравчите пътища
в дъното на пропастите,
срещнах видението на момиченце
в солена басмяна рокля
да събира черупки.
Около него - ту появяващо се,
ту изчезващо като слънцето
сред нахвърляната
от божия ръка суровост,
видях да се мярка момченце -
може би братче,
може би предопределеният,
този, който й е съдено
да среща неизменно
и на небето.
***
Любовта ми проникна
във теб - слънце, което заживя
в стеблото, устремено нагоре.
И кръвта ти полека се превърна
в любов, и посредством кръвта -
дробовете и въздуха, който дишаш,
и сърцето и пулса,
и мозъка, пръснат из тялото…
И сега, на ръба преди Нищото,
ти живееш от дъждовете
на моите сълзи.
***
Чувам
стъпките ти - как вървиш
през полята на духа си.
Без да познаваш
дори сянката ми - как вървиш
право към сърцето ми.
Стъпки, които отекват
в пещерата на моя живот - не мога
да ги сбъркам с ничии други.
А ни свързва
единствено крехката нишка
на изравнения ритъм на сърцата.
Знам,
дори в гроба ще чувам
стъпките, които към мен приближават.
***
Понякога съм сигурна,
че дългите нощи на отказванията,
че жарките дни на изпитанията,
в които като мравка
науморно съм се катерила
по изсъхващия и втвърдяващ се до струна
стрък трева, са били само
за да може вятърът да донесе
звъна на опасно огъващия се мой път
до ушите на някой почти изгубен,
почти анонимен,
почти случаен пътник.
