Георги Майоров

От литературния критик Пенчо Чернаев всички научиха колко сладкогласен разказвач е писателят Филип Марински. Затова не ни изненадва новата му книга ,,Отломки” (2018). Изненадва обаче предупреждението в предговора: ,,Текстовете… не бива да ангажират ничие внимание в опит за квалификация на книгата като литературен жанр”.

Изпълнявам препоръката на автора. Аз никога не отделям специално голямо внимание на жанра. Главното в една книга е духът. Духът на твореца и одухотворения свят от него. Разказите му съм определял като ,,душевен реализъм”.

Сега ни поднася истински истини. Такова е словото и в новата книга на този родопеец, българин и писател с висок ,,ръст”. Добавя също, че животът отронва дните му на Ларгото в Пловдив, където събира впечатления по два часа в денонощието, а в останалото време в квартирата ,,сортира спомени”. Дори само този израз е достатъчен, за да схванем, че дрехата на словото му не е износена, че сече кюлчета злато, а не сиво олово.

Действително белетристът и поет Филип Марински от няколко години живее и твори в Пловдив, но това е физическата страна на съществуването, а духът му неотклонно витае горе - из Родопите, из родното му село Гела, из бащините му двори, из къщите на гелци.

И тук авторът пак ломи словото, милва го. Защо го ломи? Родопският глагол ,,ломя” означава начевам, чупя и раздавам осветен хляб. Тъкмо това той прави и в тази книга, и в цялото си творчество. Майсторът си е майстор и тук.

Детайлите в неговите спомени са така наслагани истински, настоятелни и категорични, че не се налага да мислиш от какъв сорт са. Нанизал е броеницата, отметнеш едно топче и другото те засреща задъхано, сякаш пръхтящ кон опира ноздрите си до гърдите ти, като онази жадна чужда кобила, която по такъв начин му благодари, че в жегата я отвързал от кола и я напоил. Така пои и жадните за българска дума читатели.

Мисълта му напуска Ларгото в Пловдив и тръгва по криволичещите пътеки до Гела, намери се в бащината му къща и едва тогава душата му се разтваря за да прегърне цялото село, но хора почти няма.

Срещат го само спомените за младост и зрелост, за хубавите ученички в черни престилки с бели якички. Вижда се и в своя ученически костюм, но не с черни обувки, а с гуменици. Душата му плаче, а очите му се пълнят с радост.

В онези години, когато гордо рецитирахме песните на Христо Ботев и с пречурели от люта бърканица стомаси строго осъждахме ,,народните врагове” на смърт и, подобно на остта Рим - Берлин - Токио, скандирахме в захлас: ,,Да живее Сталин, Тито, Димитров!”, които, ако имаха опорна точка, щяха да преобърнат света. Поставя и много болни въпроси за днешното уж здравословно време, реципрочно на заминалото минало.

Редят се партийни премеждия и достойно учителстване, ревизии и уволнения, човешко добро и лошо око, хлевоусти и златни хора, партийни ,,величия” и низости. За зрелия социализъм и за окапалата се демокрация.

Прелистваш страниците и сякаш четеш сценарий, който чака режисьора да разстави снимачния екип по места и да заснеме истинските кадри за времето. Критика на илюзията за хармонично развитие на личността сред лансирани и лакирани безличия.

От книгата личи и авторовата широка обществена дейност, като непримирим радетел на истината. С една дума - обигран човек, патил и лично изпитал хубостта на социализма и неговите мрачни страни, които го съсипват и въздигат за упорито преследване и осъществяване на своята високо хуманна идея - човеколюбието.

Затова перото му излъчва живите пулсации на духа и задушевността. Гордост и отказ от Партията след деполитизацията, без страх, че някои могат да го обвинят в ренегатство.

Нима писателят може и трябва да бъде с наочници?! И той постоянно има възходящо търпеливо развитие. За да бъде днес сладкогласен разказвач и поет. Защото не смята, че онова, което пише писателят, следва да бъде по учебникарски програми за литературата. Ако няма свой натюрел, той няма да бъде истински писател. Независимо дали всички ще го харесват или не! И Марински има голямото свое, разпознаваемо сред всички пера.

Във втората част на книгата - ,,А беше времето, когато…” - духът на автора по именно обикаля къщите, разкрива същността на родопското битие, изписва го като на паметна плоча за вечни времена.

Пак висока Фильова идея - да ги увековечи. Книга, която навързва като скачени съдове мемоаристика, очеркистика, есеистика и публицистика в жанра Филип Марински. Ще кажете: такъв жанр няма! Прави сте, но има! Щом е написал така добре цяла книга, значи съществува. Извън параграфите на жанристиката.

Писал съм за неговия душевен реализъм в разказите, а тук ни споделя истински истини. Не употребявам думата мемоари, защото партизанинът, комунистът и ветеранът от Отечествената война - писателят Станислав Сивриев, беше отвратен от съчиненото в повечето мемоари от онова време.

Искам да отбележа и още нещо, съществено - за употребата от Филип Марински на думи, които внасят небивала багрилка в неговото слово. Примерно: Селото ,,сейнало е къщите си” - сякаш с един замах, вместо разпръснало е; ,,въздрапала” - вместо възкачила, защото изразява усилие да се изкачи и задържи махалата там; друга махала пък ,,примижава” срещу слънцето на припек и подпира с комините си небето; един гелченин обрисува като малко ,,нагрочен” - с една дума изразява два нюанса - намръщен и навъсен, т.е. с недружелюбна мълчаливост и настръхналост на веждите; ,,бийнало”, вместо мириснало.

Бийналото внася оттенък за степен на усетената миризма - доста силна, просто удря носа, каквато е миризмата от необработена още прясна овча кожа; защото пък ако е суха, не може да се огъва и навива на краката; или ,,извисочен глас”; ученият ще го изрече като ,,висок глас”, а изучилият се ще удължи времетраенето на процеса в тази дума с годините на извисочване, че да стигне до големия висок глас.

Авторът често употребява и умалителни форми на съществителни имена, които придават миловидно преклонение пред една или друга съществена хубост.

Умалителни форми и на лични имена, като обръщения на майки към невръстните си деца, а дори и когато вече са възрастни. Приласкава много гальовни и прилепчиви прозвища и прякори, съгласно широколъшкия говор.

Те дават задушевен аромат, атмосфера, в която битуват героите в написаното от Филип Марински. Излъчват добронамереност и лек, завидно сполучлив хумор.

И навсякъде в творчеството си изповядва своя голям грях към къщи, хора, земя и планина, че със сладкогласното си слово не може да стигне тяхната висша природна хубост, добродушие и сърдечност, колкото и искрен да е!

И с тази книга Филип Марински е наломил дъхав хляб, за да нахрани сърцето и душата на българския дух!