Любомир Весов

КЪМ РОДИНАТА

О, майко моя изтерзана,
тъй безутешно ме боли,
боли за твойта жива рана
и прострелените орли.

Ти пи до дъно горък жребий,
но твойте най-свидни деца,
прокудени далек от тебе
нетленен плам таят в сърца.

И ти ще вдигнеш пак чело,
ще скъсаш хладните окови,
ще бликнат в твоето тело
от кълна огнен сили нови.

И твоят поглед ще съзре
свободни планини, полета
от Шар до Бялото море,
пропити от кръвта ни света.

Есента на 1921

КЪМ СВОИТЕ

Догарят сетни скрити сили -
о, аз съм смъртно наранен,
до братски редове могили
нов гроб е зинал и за мене.
Спомнете ме, о, мили.

Вам черна птица предвести ли
сълза и скръбна пустота,
край родна стряха зли сибили
не минаха ли през нощта?
Спомнете ме, о, мили.

Летете, птици тъмнокрили,
към роден дом, вестете скръб,
вестете там, че са убили
едничък син, любим и скъп.
Спомнете ме, о, мили.