Яан Каплински

превод: Здравко Кисьов

* * *

Всичко в природата
е само
земя вода въздух и огън

нашата мисъл
или нашият поглед
не вземат нищо от тях
и нищо
не им добавят

* * *

Гол стоиш
насред есента
есента е в теб
есента идва
под прозореца в двора
в дома ти
напомняйки
че домът скоро ще опустее
и водата в съдовете
ще се изстуди ще замръзне
есента
един от образите
на великата мъка
наричана време
в чиято все по-сгъстена сянка
стоиш ти
голо дете
съчинявайки стихове
за любовта
и смъртта

* * *

Оставяш косата под стряхата
грапата – в плевника
сеното – на сеновала
но тревата отново расте
и нищо не помни

* * *

Да говорим ние умеем
не умеем да слушаме
да помълчим поне миг
да се вслушаме
в тишината на стария дом
в равния звънтеж на щурците
който в двора
нахлува
ведно с мъглата и мрака

* * *

Лесно е да си труден
трудна е лекотата
лесно е да не си
това което трябва да си
трудно е
да бъдем това
което сме
самите
в действителност

* * *

За реката се моля –
пленница между два бряга
моля се за деня –
пленник между две нощи
моля се и за снега
който пада от небето в калта

а кой ще се помоли за мен
когато стана един от тия
които любовта ми
никога няма да разберат

* * *

Невероятно:
смрадликата отново цъфти
като за пръв път

животът е толкова кратък
за да свикнеш и с пролетта

* * *

Пътечка сред гъсталака
тревата от двете страни
безпомощно е полегнала
аз вървя
по нозете ми са полепнали репеи
а лещакът пред мен
е целия жълт и самотен
като огън
и като вик

* * *

Мравча
пътечка
по грапавия
ствол
на тополата

памет с огънче
в мокрия облак
докато най-горе
не се загуби
между два свята

кое тегли
нагоре
нима тежестта

кое тегли
надолу
нима крилете

неизраснали още
едва показали се

* * *

Дървото на живота
е живо
живо е още

кораби
по пътя за вкъщи
на края на света
от другата страна

на края който
всяка вечер
ние прекрачваме
толкова често
както и вятъра

както вятъра
който в далечината
брои
чайките

докато
белите
и черните
криле
не се слеят
на хоризонта
в едно

* * *

Пчели
във слънчевата
светлина

издигащ се
танцуващ
падащ
прах:

миг
съществуване
изпълнено
с радост

дори
без
да си пожелаваш
всеки
да прочете
в погледа ти
края
на стихотворението

* * *

За да нарисуваш
лодка
не е нужно
да рисуваш водата

за да нарисуваш
усмивка
не е нужно
да рисуваш лицето

за да нарисуваш
цъфтеж
не е нужно
да рисуваш цветето

и можеш да кажеш
че си готов да понесеш
прашинка
от огромната
безтегловност
на света

* * *

Да се събудиш
среднощ
да се отърсиш от съня
от самия себе си
такъв какъвто си
какъвто си бил
преди още да се родиш
нито светлина нито мрак
само учудване
че си тук
че съществуваш
и не можеш да обясниш
какво е всъщност
всичко

преди и отвъд
голямата забрава
и удара с меч
който ти даде
това време
пространство
и име

* * *

Тази друга
болка
на корените и плодовете
в теб

неизразима
болка
на черупката
за яйцето

и в утрешния свят
също

* * *

Пепелта
от един свят
се сипе
върху цветовете
на друг

слънчогледът
изгуби
короната си

слана
върху косилото
щурците
мълчат

три овце
в мъглата
офиката
оголена
от листа
и плод

да пишеш
да пишеш
за нещо друго

* * *

С мъртво крило
някой измита писмата
от масата
заедно с трохите от хляб

децата
на двора събират
пъстри пера

може би е по-добре
никой да не знае
какви криле
са ме държали някога

във висините
над тази чудесна земя

със сняг
с пепел
с вода

аз вървя
по зрънце по капчица
се връщам назад

а когато
някой стрие
в ръката си клас
и преброява зърната или си напълни
джоба със жълъди

никой вече
никога
няма да ме познае

* * *

Всичко се стапя
изгаря:
лампата абажура
самата светлина
останала без сянка

никой свят
не ти принадлежи и ти
не принадлежиш
на никой свят

ти си теглен
от дъжд и светлина
по пътища
идващи отвсякъде
отиващи
към всякъде

* * *

Да бъдеш
Икар
и да падаш
с горящи криле
в лютичетата
излъчващи огън
които

пленяват отново
безименното
твое
отечество

някакъв проход
някакъв остров
някаква утопия

получава
твоето име

* * *

Нощ и земя
дишащи с топлината
на изтеклия ден

понеже твое е само
това което
не ще ти бъде оставено

ден мисъл живот
шепа пяна
трептяща на пясъка
вятър във вятъра

зад седмата ключалка
един глас на птица
пее
за нещо друго

но няма ключ
за нея
на никой
човешки език

ветре
оближи
камъните
и очите ни
с твоя солен
влажен
и топъл език

* * *

Мастилото
още незасъхнало
самунът хляб
още неизяден
напълно

а пролетта
дойде
и отмина

и се покриват
пак
с ярки багри
обгорелите мои
щастливи
криле

които не знаят
дали принадлежат
на философ
или
на пеперуда

* * *

Малко по малко
нашата мръсна река
се изчиства течейки
малко по малко
може би ние също

успяваме
да се отведем един друг
за ръце уловени
назад към изначалната
чистота на света
осъзнавайки
че всъщност никога
не сме го напускали

* * *

Аз съм син на стъклар
ти си дъщеря на стъклар
ние сме деца на стъклар
ние прозираме
ние един в друг се вглеждаме

в неделната утрин
когато лавките са вече отворени
а улиците са още пусти
още няма коли
и първите бели облачета
се зараждат на небосклона

* * *

Всичко е пълно
с твойто отсъствие
времето пространството паркът
пътеките през гората
странна пееща тишина
е навсякъде
в очакване
на твойто завръщане

* * *

Бъди лятна нощ
от моето
несъществуващо детство
нощ мека и лека
покриваща ме
със своите огромни
беззвучни криле

* * *

Всичко може да се стопи
бръчките под очите
искрите в зениците
младостта старостта
сънят и животът
само не и този стремеж
да те постигна
чрез твоето
крехко тяло
да постигна и себе си
чрез теб
и заедно с теб
скъпа моя

* * *

Понякога ще ти се стори
че аз
това си ти
ще се развърже
още едно възелче
и ето че вече
двете същества
мъжът и жената
си приличат напълно
почти
еднакви

* * *

По-добре е да давам
вместо да вземам
да идвам
а не да си тръгвам
да се връщам
обратно вкъщи
при градината кладенеца
при вратите зеленината пчелите
при тебе
откъсвайки се от себе си
по-нататък съвсем
и с теб да се връщам
отново към себе си

* * *

Dana paramita*
бе тази червена
благоухаеща ягода
която
от коситбата ти донесох
вечерта в здрача
нищо не остана от нея
освен лекия
червеникав отблясък
в паметта
между един и друг сън
между сън
и пробуждане

*Безценен дар (Санскр.)

* * *

Вземи ръката ми
тежка
гореща
след всички тия
неизречени думи

чрез жадуващото ми тяло
те ще стигнат до теб
и ще настъпи покой
а понякога дори страх
но изглежда това няма значение

* * *

Прошарен старец
от тебе си тръгнах
опитах се като птица
да си свирукам безгрижно

дете
се завърнах
обратно при тебе
това лято сега е далече
а гората
няма памет изобщо

* * *

Всяко прозрение
се появява навреме
твоите малки ръце
върху моите груби бузи
първият сняг
винаги е
за някого
за първи път
за някого
за последен

* * *

Растеж
на нови камъни
сред тревата

растеж
на нови гробища
край града

растеж
на нови пера
по крилете

растеж
на нови птици –
чучулигите
от твоето
болящо
гърло

с глас
със звук

* * *

Ята врани
летят
към дома
от запад

черно
върху лилавия фон
на залеза

над градското
депо
над стотици сиви
бутащи се с лакти
хора в здрача

които не знаят
какво да правят
със своите големи
черни криле

отивайки си вкъщи
отивайки на работа

* * *

Нощ
около дома
пукот
по черупката
отвътре
а може би
отвън

яйце в яйцето
голямото
в малкото

прагът гасне в съня
светът – в яйцето
звездите – в дома
децата спят
с пръстче в устата
с пухено мече в прегръдката си

в небето над покривите
стои Орион
с меч

* * *

Къщата е стихнала
всички вече спят
само капки вода
от изпрана пелена
барабанят в легена

докато седях в люлеещия се стол
с моята малка дъщеря
в скута ми
дойде ми наум
едно кратко стихотворение
но го забравих

не посмях
да взема молив
и да го запиша
чувствайки че тази тишина
и спящото дете
имат смисъл
по-дълбок от думи

* * *

Калта ли
винаги
последна
се оттегля
в своите
предели

запита ти
веднъж

и отговорът
още в теб
нахлува
като въздух
като пясък
като нощ