ПЛУТАРХ
Миниатюри
ПЛУТАРХ
(Приблизително.) Когато четеш Цицерон, казваш си: „Каква красота на словото! Какви умни мисли!”
А за Демостен веднага ти се ще да извикаш: „Дръжте тирана!” Тиранът, разбира се, е Филип, но нима и сега няма тирани?
——————————
МОЛБА
О, време! О, маска и лице на всичко, което е било и което ще бъде до края на вековете! Миг и никога втори път! - ето твоите синайски заповеди.
Ала човекът иска: вечност или поне още веднъж…
Защото ти си вечност, време, и ти си многократно; ти си оня богаташ, който сее с крини, а жъне медиумни, о, ти, плодоносна неразумна пчела, която смучеш минутите, за да ги поставяш после в своята пита като сладък мед и благоуханен, жълтеникав восък!
Беден, колкото ти си богато, човекът иска да знае: за кого?
Когато идва животът, ти отваряш шепа да го дадеш; когато е смъртта, затваряш пестницата си веднага, завинаги, неизменно! Почакай малко, продължи! Нека бъдем длъжници на тебе, време! Вижда ли някой? Някой проверява ли? Кой?
И тогава отбележи с тебешир върху огромното черно небе, където ти редиш и събираш своите цифри, една единица повече.
Човекът иска това, само това: безконечност + 1 = безконечност.
Послушай!
——————————
ЕГОФОБИЯ
Една вечер той се усети тъй изморен от самия себе си, че си каза:
„Как бих желал да избягам, да стана един друг! Да се гледам в огледалото и да не се позная. Да оставя своите жестове като извехтели дрипи, които миришат на спомени. Бих желал да кажа на сее си „ти”, или за по-голяма отчужденост „вие”. Но как?”
О, Нарцис, ти се удави в езерото на своите съзерцания, за да хванеш другия, не себе си!
Внезапно ти видя да изплува из зеленикавото дъно на водата един прекрасен образ, който не беше „аз”, и все пак отговаряше на нещо в самия тебе като отражението на един сън.
Всеки ден ти се навеждаше над тихата повърхност, за да бъдеш по-близо, без да знаеш, че все по-далечен ставаше на себе си, до деня, когато този неочакван, но прекрасен двойник те притегли завинаги.
