Константин Н. Петканов

Мъдростта е велик небесен дар, но мъдър ли е човекът? В стремежите към вечността откъде започва и къде свършва неговата мъдрост? Можем ли да имаме представа за силата на човешкия дух, който подобно на животворното слънце, което съживява и оцветява земната твърд, осмисля с дивно сияние нашия краткотраен живот?

Ако от мъките, страданията и радостите на днешния българин излъчим тая представа, ние ще трябва да коленичим в праха и, като недостойни, да посипем главите си с пепел. Като птици с отрязани криле протягаме ръцете си към бъдещето и жадуваме оня дар, който по право трябва да ни се даде, и то както се дава на дете, което плаче.

Това наше съзнание: да искаме от бъдещето, ни е откъснало от миналото. Ние сме се отказали от съдбата си, лишили сме се от мъдростта на деди и прадеди, която единствена държи разковничето на пълната духовна победа.

В дребните, незначителни залисии около мнимата свобода на гражданина, ние сме забравили за извоюваната на вечни времена свобода на духа. Както не можем си представи майския ден без слънце и пролетните градини без сочни плодове, тъй не можем си представи и човешкия живот без просвета и творчество на духа.

Великото за нас е станало толкова просто и безсмислено, че днес се задоволяваме само да го заключим в рамките на сухата и задължителна почит.

Нима миналото може да се изчерпи с шумно изразена почит към знайни и незнайни предци? Горко на тия потомци, които превръщат миналото само в лаврови венци за жалките си чела! Всеки изминат ден с такова съзнание прави пропастта под краката ни по-бездънна и мрака пред очите ни по-непрогледен.

В истинското божествено творчество има само вечност и то е дадено на човека не за гордост, а за смирение пред рода и вяра в силата на народа. Дългът всякога е един и същ и затова се нарича дълг, защото е неразривно свързан със самия човек. Същността на човешкото битие напълно се изчерпва с дълга.

Ако премахнем от съзнанието на българина дълга и любовта му към рода, той толкова ще обеднее, че ще изглежда жалък под слънцето. Не ще надхвърлим истината, ако кажем, че българинът е заченат в брачното ложе на любовта и дълга.

Иначе как бихме могли да притиснем до сърцето си делото на светите братя Кирила и Методия, ако не сме чеда на дълга и любовта? И можеше ли да се запази ядката на това велико дело в самите нас до ден днешен?

В нас е Азбуката - вълшебният ключ на Словото Божие, а над нас саможертвата на двамата братя от Солун. Просто наглед, но пълно с Божествен промисъл. Дело, осветено от истината на цял един род, духовно много богат и с нова мисия в света. Азбуката, това са знаците, които отбелязват незнайните и неизчерпаеми гласове на душата.

Дошъл е часът славянската душа да проговори на света и тя е проговорила със силата на потока, който се е разлял да ороси пустинята на един забравен свят, заключил в себе си не само истината, но и самия човек, такъв, какъвто той трябва да стъпи върху жертвеника на правдата и свободата.

Странно е наистина делото на славянските първоучители. В разцвета на византийската култура, в могъщия растеж на католицизма те са се почувствали безпомощни да изразят с бляскавите средства на тия култури простата душа на българина, на славянина. Те долавят нов шепот - шепота на потъпканата Христова правда, те чувстват неземна сила да пращи в недрата на славянските народи.

Това е началото на нова ера, която те освещават с творческото дело на саможертвата. Солунските братя са мъдри и просветени, те са почувствали, те са видели тогавашната светлина на човешкия дух и са я намерили за много плаха и недостатъчна. И вече знаят, че най-благодатният поток на светлината е заключен в душата на славянина и че те са призваните ключоносци.

Подобно на Спасителя и по негов пример те слизат в мрака и разкъсват веригите на невежеството. Те разбират, че всеблагото славянско слово трябва да огрее с лъчите си душата на човека. Тоя свят, който тогава е съществувал, е бил несъвършен и е трябвало да се запали огъня, който ще мине през вековете, за да дари човечеството с нови кумири.

Делото на светите Кирил и Методи е необятно и бездънно. Тогава то е започнало, днес то е утвърдено, а утре трябва да бъде светлина за всички в света, които са изгубили съвестта си и мярката за достоен живот.

Ако в далечното минало славянската азбука - Кирилицата се е родила, то днес тя трябва да отстоява правата си, и то не защото е наша, родова, а защото чрез нея най-добре говори богатата душа на българина, на славянина. И ако е нужно да търсим опора в миналото, то първата и най-трайна опора е делото на Кирил и Методи.

Както са необятни границите на славянството, тъй е необятна и силата на славянството. Ако тогава съществуващите култури не са виждали нищо друго освен себичния свят на своите народи, днес ние виждаме много ясно различията, които разделят славянина от другите народи.

И докато тия различия у нас поддържат предимството на славянина над другите, в името на човешкото обединение и благоденствие, то изтощените от лъжата и грубата власт се надигат от страх да не получат слънчев удар.

Колко по-велико става делото на светите братя, като си помислим, че техният творчески дух е преминал през вековете, видял е света разделен на две и е дал могъщо оръжие на своя род, не само да се брани, но и да подготви, с цената на скъпи жертви, тържеството на истината и правдата в света.

Никога не бива да мислим, че делото на просветата е привършено. То дори, така както е замислено от неговите творци, още не е почнало. Чуждите култури са в настъпление, за да попречат на тържествения ход на славянското слово. Те правят всичко да го приберат в краката си.

Ние не схващаме достатъчно ясно мисията на това велико дело и доброволно се оставяме да бъдем побеждавани от фалшивия блясък на една изчерпана вече култура, която ето вече десетилетия се мъчи да ни внуши, че няма благоденствие и напредък освен върху източниците на европейската цивилизация, която е издигнала в култ стопанската и расова себичност.

Българи, делото на светите братя не е само в Азбуката, в откриване знаците на духа. Едно творческо дело не може да бъде едностранчиво. То винаги крие в себе си всички бъдещи възможности на рода. Щом славянският род е почувствал нужда да го излъчи от недрата си, това значи, че е осъзнал мисията си във възраждането на човечеството.

Грубата тиранична сила води човека към робството, но могъщото оръжие на роба е словото. Роденият винаги ляга в гроба. Остава само творческото му дело. А всяко дело, което е присъдено за вечността, е мисия на рода, е завет на поколенията, е същност на народния живот.

А че това е истина ни показва отношението на нашите деди и прадеди към делото на Кирила и Методия. Те са ги причислили в редовете на светците, защото са разбрали, че са ги дарили с необятния свят на словото.

Всички първенци на българското слово са светци, а това значи, че за нас над всичко трябва да стои делото на духа. Време е вече да превърнем почитта си към творците на славянската писменост в дейна вяра - да няма друга любов българският народ, освен любовта му към духовното творчество, към всестранната просвета.

Ние сами знаем колко сме безпомощни днес. Подвигът ни е поставил на върха на най-високата планина. Ние сме родоначалници на един свят, съвсем различен от света на насилниците, а пък много често се изкушаваме и се отричаме от тоя велик подвиг. Никога няма да сполучим, ако не вървим по стъпките на тия, които ни са родили духовно.

Те са ни поставили на челно място не така случайно. Ние имаме дълга да бъдем първи и никой не може да бъде преди нас. Огромни духовни богатства са заключени в душата на българина и докато той не намери път да ги посочи на другите славяни, те няма да се отправят в мрака.

Този е месианският смисъл, който лежи в делото на светите Кирил и Методи. Ние сме почнали и ние трябва да довършим. Нищо от това, че сме малко и че непрекъснато гинем и страдаме. Важното е да ценим великите си духовни водачи.

Борбите, които водим за обединение, свобода и сносен поминък, ще останат безплодни, ако не ги свържем с вековната традиция на рода, която се заключава само във великите народни дела.

Ако правим подбор на житното зърно при засяване на нивата, защо да не избираме и духовното зърно, когато трябва да градим бъдещето си? Нас ни е огряло слънце. Нима толкова е черен обликът пред очите ни, та не виждаме естественият път, който ще ни отведе към слава, благоденствие и величие?

Първите думи, които светите братя са превели на старославянски - на старобългарски език са евангелските думи: „В начало беше Словото…”

А този прост факт значи, че народ, който иска да съществува, трябва да има свое слово, за да могат свободно да проникват в сърцето му Божествените истини за човека.

Със словото един народ по-лесно се бори за предно място в живота. Върховете не са притежание на никой народ. Тия върхове са предопределени и то за онези народи, които чрез силата на духа, чрез творческото Божествено Слово ще послужат за освобождението на човека от злото.

Сиянието, което излъчва делото на Солунските братя, придава на българското небе дълбока вечност и непобедима красота. Под това чудно небе расте българинът и неговата душа е помилвана от щедрата ръка на Твореца.

На него е дадено, като върховно отличие, великото творчество на духа и затова ние нямаме правото, нито пък възможността да се отказваме от мъдростта на нашите предци. Днес ние сме твърде незначителни, за да бъдем новатори. Все повече и повече се отдалечаваме от родовата азбука и това е признак на духовен упадък.

Да вярваме, че всичко ще мине и българският народ, като носи родовия дълг в сърцето си, ще пожъне богата жътва през утрешния ден. Чрез православното християнство ние сме се родили още веднъж и то за вечна слава.

Делото на Солунските братя е неизмеримо, безбрежно. Чрез родното слово то ни свърза с Бога и човека, а чрез православието ни разкри Божествената светлина и същността на човека.

Оттогава започна нашият свят - светът на славянството, който, въпреки всичко, ще пребъде во веки веков в мир и благоденствие за слава Божия!

——————————

сп. „Завети”, г. 6, кн. 4-5, 1939 г.