Най-българският празник

Цанко Живков

„А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание.” Апостол Павел към галатяните. 5;22-23.

Ние, българите, имаме един майски празник, непознат нийде другаде, и това е Денят на буквите, книжнината и просвещението, на “наший говор мил”. Който обединява и вълнува всички ни повече от хилядолетие и ни легитимира пред света със своята уникалност като държава и народ преди всичко на Духовността, на Духа - третото изражение на Бога.

Минах 90-ата си година, а като да беше вчера първолашкото ми участие в двадесет и четвъртомайската училищна манифестация в миньорския Перник.

Сякаш не стъпвах на слабичките си нозе, оглушал от гърма на духовата музика, но вдигнал с две ръце над главата си първата буква от името ми.

Сред родителското множество с изненада зърнах ликуващите усмивки на майка, татко и двадесетгодишната леля Стамена, заради красотата й наричана и Убавка.

И тъй е било и продължава да е на този ден във всички градове, села и паланки на родината.

Предвождани от своите учители дългите колони деца, облекли новите си дрехи, със сияещи лица и души носят най-отпред иконата на светите братя Кирил и Методий, обвита с венец от люляк и божури.

Азбукарчетата размахват буквите на Кирилицата, а по-големите притискат до гърдите си любимите книги, написани с тях. И всички въодушевено пеят: “Върви, народе възродени! Към светла бъднина върви!…”

“Българи родом” - пише в житията на солунските братя, създали за сънародниците и славянските им побратими най-съвършената азбука от познатите дотогава, в която за всеки звук има отделна буква.

И с нея започнали преводите на богослужебните книги и литургичните песнопения.

На диспут в католическа Венеция братята равноапостоли били обвинени в ерес - нарушавали канона за трите свещени езика, на които могло да се разговаря с Бога - еврейския, гръцкия и латинския.

Но свише осененият и мъдър Кирил ги сразил с думите: “Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли еднакво всички въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бога за безсилен, та не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска (да го даде)?”

Така били засрамени хулителите на старобългарската писменост, римският папа благословил новопреведените книги, а двамата братя провъзгласил за духовни съпокровители на Европа.

В най-нашенската песен светите Кирил и Методий зоват народа ни да върви към светлите бъднини “с книжовността, таз сила нова”; с нея да поднови не само своите съдбини, но и “в световната борба” да се включи с оръжието на “мощната просвета”. Защото е “от длъжност неизменна воден” и с Божий благослов!

“Напред! Науката е слънце, / което във душите грей! / Напред! Народността не пада, / там, дето знанието живей!…”

Поръката е чута и изпълнена:

“България остана вярна / на достославний тоз завет - / в тържествувание и страдание / извърши подвизи безчет…”

Тук са необходими известни тълкувания. Отговори на питанки и чуденки. Как за толкова скъдно време от края на ІХ и първата половина на Х век, през годините само на две поколения - отеца Покръстител Борис І и сина му цар Симеон Велики - се начеват проповедите на християнската религия в голямата държава; изграждат се великолепните храмове и просветни огнища; създават се литургични, философски и литературни шедьоври, довели до всепризнатия български Златен век в развитието и въздействието на новата писменост и вяра?

Защо православното кръщение и сътворяването на необходимата книжнина за него не са състояли сред някой друг народ на Балканите, в Източна и Централна Европа, славянски или не?

Например при сърбите, хърватите, словенците, чехо-моравците (в земите на които са ходили и престояли няколко години светите братя и учениците им?). Или пък в Киевската Рус, Новгородската, Сюздалската?… (Московската е с няколко века по-късна от тях!)

Отговорът е: Тогавашните българи са били най-подготвените да понесат кръста на първопроходчеството в новата религия. Защото още в тяхната древна Балхара сред планинските масиви на Памир в 630 г. пр. н. е. се е родил мъдрецът на Изтока Зороастър (Заратустра - един от предтечите на съвършения логус Христос), проповядвал победата на Светлината над Мрака в душите на хората, както и личният им дълг и стремеж към нравствено усъвършенстване; Защото и според изповядвания монистичен Тангризъм предците ни не са познавали робството, презирали са безчестието, лъжата, кражбата; Още с преселението си край Кавказ и Украинските степи са донесли познанията и уменията в строителството и уреждането на народностно обособена държава с висок морал, законност и социална справедливост, с развита икономика, наука и култура, изразени и в ненадминатият техен циклово-слънчев календар. Аспарух продължава и утвърждава всичко това в Балканските земи.

Ученият Петър Добрев, разгадал комплексно Календара и Именника на българските канове, установява, че още с идването си на Дунава предците ни са донесли и своя руническа писменост (”с черти и резки”), дори и понятията кънига и кънигчия (книжовник). В управлението издигали люде само по личните им качества и обществени заслуги, при строга законност и социална справедливост.

Заради което чуждестранен летописец е отбелязал: “Те, българите, почитаха някога най-много справедливостта и законността, постигнаха чрез това големи трофеи и градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.”

Вече можем да разберем защо заварените тук и на целия Балкански полуостров славянски племена (наречени по-късно “от българската група”) са виждали в Аспаруховите воини приятели и съюзници в борбата им за оцеляване от имперските домогвания на византийците да ги покорят и претопят.

И естествено са тежнеели към българите, следствие на което между двата етноса се развили отношения на доверие, сътрудничество и взаимно духовно обогатяване. Ето я почвата, върху която разцъфтява тъй бурно и благодатно Кирило-Методиевската писменост и култура през този Златен български век.

Трябва да се изтъкне личността и заслугите на третия син на Бориса - Симеон, завършил с блестящ успех най-престижната Магнаурска школа в Константинопол, та самите гърци го наричали “Втори Птоломей”.

На “народен събор” през есента на 893 г. той е провъзгласен за владетел на страната, езическата столица Плиска е заменена с християнския Преслав, а говоримият народен език става книжовен и литургичен.

В тези мащабни дела цар Симеон е подпомаган от съучениците си в Магнаурата Йоан Екзарх и Тудор Доксов, от стеклите се тук най-лични възпитаници на Кирил и Методия - Климент, Наум, Константин, Ангеларий. Цял сонм от най-просветените мъже в тогавашна Европа, подпомагани от една могъща държава!

Затова успяват в кратки срокове да изковат съвършената Кирилица, да организират двете школи в Охрид и Преслав, които подготвят хиляди учители, свещеници, преводачи и размножители на религиозната и светска книжнина, необходима за разпространението и тържеството на новата вяра не само тук, но и сред милионните славянски маси на континента.

През същото това време в енциклопедичния “Симеонов сборник”, в “Шестоднева” на Йоан Екзарх Български, в “О писменехъ” на Черноризец Храбър и ред други философски трудове са обобщени знанията от античността, внедрени в тогавашните духовен български кипеж, но и препредадени на Изток и на Запад, за да съзрее бъдещия европейски Ренесанс.

Проф. Зигел пише: “Мисловната стихия на българския народ през Средните векове даде най-важното на Лютер, Цвингли и Калвин… Даде пример!”

Бележитият руски академик Дмитрий Лихачов ще нарече всичко това ЧУДО, но той е съвсем наясно как се е случило и защо именно в България:

- Старобългарската литература е най-древната в Европа - литература, създадена на говорим народен език;

- Плътта на българската държава създаде кан Аспарух, а нейния дух - светите Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата.

- Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за ония забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век - общочовешките идеи…

- Българският литературен език е първият сред славянските езици не само по време на възникване, но и по необикновената си красота и тържественост. Няма друг такъв славянски език. - Има езици богати, разнообразни, но такъв тържествен, красив, бих казал Баховски! Ако можеше да се сравнява езикът с композиторите, то българският е като Бах сред композиторите…

Акад. Димитър Михалчев:

- Чудото на църковнославянския език, който всъщност е старобългарски…, той е толкова богат, красив, ПАТОСЕН, създаден като че ли само за молитви към Бога…

(Заслушайте се и днеска в “Многая лета”, изпълнявана от царят на басите Борис Христов!)

В руската империя денят на славянските просветители е честван като църковно-религиозен празник, но после бил изоставен и забравен. Едва 1986 г. в писателската организация на най-северния град Мурманск си задават въпроса: “Ние пишем с буквите на Кирил и Методий, а защо не тачим името и делото им?…”

Това става във времето, когато страната търси пътищата на своето възраждане. И на 24 май същата година там, “отвъд Полярния кръг”, празникът е осъществен. Местен, неофициален, мурмански, но с отзвук в цялата Русия.

Следващата година домакинството на Кирило-Методиевските тържества поемат жителите на Вологда, сетне на Новгород, Киев, Минск… И те се превръщат във всерусийски.

София, 3 март 1990 г. Националният ни празник. Готово е бронзовото изваяние на светите братя Кирил и Методий, точно копие от паметника им пред Народната библиотека, което фонд “13 века България” подарява на мурманчани за тяхната първоинициатива в честването Деня на славянската писменост в Русия.

Да приеме скъпия дар е дошла представителна делегация от Руската федерация.

Предавайки й копието от паметника, генералният директор на нашия дарителски фонд прочита специалното послание към гражданите на Мурманск, изработено художествено и положено в кожен тубос.

В него се казва: “Великите наши първоучители Св. Св. Кирил и Методий отново тръгват на път - от крайния български юг до крайния полярен север на Мурманск. Продължавайки безсмъртната си подвижническа мисия, те ще минат през Русия по онзи нетленен път, прокаран от тяхното А, Б, В, свързал ето вече 11 столетия сърцата на българи, руси и вси славяни…”

Тогава работех в дарителския фонд “13 века България” и мое беше задължението да подредя думите и изреченията в това послание. Присъствах и на откриването на паметника в Мурманск на самия 24 май пред тамошната Областна научна библиотека.

Слънцето ту просветваше иззад облаците, ту едри снежинки танцуваха из хладния въздух, но люляците зад гърбовете на първоучителите ни вече бяха готови да разцъфтят…

Развълнуван си мислех, че делото на светите братя Кирил и Методий е животворящо и в нашите дни. То има начало, но никога няма да има край във времето!…