Иван Лазаров

Моята първа среща с големия български писател Иван Вазов беше вероятно между 1916 и 1917 година. За нашето поколение тогава Вазов беше възрастен човек, да не кажа стар. Косите и мустаците му бяха посивели. Той беше вече „големия народен поет”. Към него ние чувствувахме почит и страхопочитание.

Чудя се и сега на моята младежка самоувереност да отида да го каня да ми позира. Бяха минали няколко години, откак бях завършил Художествената академия. Бях получил и малка известност с работите си от Балканската война, но не вярвам Вазов да беше ориентиран за моите прояви.

Но младежта има смелост… и аз го потърсих в дома му на ул. „Раковски”. Беше след обяд. Старата домакиня на къщата му ме посрещна любезно. Каза ми, че Вазов го няма и ме посъветва да го потърся на другия ден сутринта.

Може би той почиваше след обяд. На другата сутрин го потърсих. Прие ме в стаята си. Не мога да си припомня подробностите от наредбата. Това беше уютна, сравнително малка стая с писалище, диван, постелки и др. Типична нашенска провинциална наредба.

Уютната стая и най-вече приветливото, естествено посрещане от Вазов ме предразположи и успокои, за да мога смело да изкажа молбата си. Вазов не говори много, но въпреки това топлотата на приема беше очебиюща. Той каза само - добре, ще дойда, кога и къде.

Уговорихме срещата си. Спомням си неговия глас, мекотата на говора му, балканското наречие, с което бях свикнал. Той беше точен на срещата ни. И така аз започнах.

Вазов застана прав сред ателието ми и аз започнах да моделирам. Беше в жакет. Попита ме как да застане. Казах му, че не нужно да взима определена поза и, че искам да го направя както обикновено си стои.

Той сложи едната си ръка в джоба на панталоните си и застана. Пред мен стоеше познатата ми фигура на Вазов, тъй както го бях виждал по улицата.

Особено се е запечатало впечатлението ми от него един път, когато той беше се изправил на ъгъла на Градската градина и гледаше някъде в далечината на улицата, може би чакаше някого.

Прав, съвсем права стойка, с пардесюто си под ръка, с гарсонетата и с малкото бяло кученце, подскачащо около него. Имаше нещо гордо, величествено в тази фигура, без да има нещо надуто, позьорско.

Добротата, която излъчваше неговата фигура, не намаляваше идеята за големия човек, може би тъкмо това го правеше още по-голям. И така почнаха нашите сесии.

Струва ми се, че Вазов дохажда три-четири пъти в ателието ми. Винаги точен. Аз направих цялата му фигура, около 70 см. висока. Интригуваше ме цялата му фигура, толкова характерна и толкова величествена.

Дотогава беше направен бюста му от скулптора Жеко Спиридонов. Първият сеанс мина леко, ако не се смята безпокойствието и стеснението ми да го държа да стои прав. Всъщност той не проявяваше никакви признаци на умора.

Вазов не приказваше. Това най-вече ме смущаваше. Наистина за мен беше удобно, защото можех повече да се съсредоточа в работата си.

Все пак на следния сеанс поканих един мой приятел, младия писател Ст. Загорчинов, на когото се надявах да забавлява модела ми.

Въпреки това аз останах с впечатлението, че Вазов не беше приказлив. Разбира се, малък разговор се водеше, но не в такъв дух, че да ми направи впечатление и да го запомня.

Вазов позираше спокойно, поглеждаше понякога върху работата ми, но не прояви никаква отегченост, която е характерна за моделите.

Вазов идеше със своя свят, оставаше в него през всичкото време на позирането и тоя негов свят като че ли не се нарушаваше от обстановката на бохемското ми ателие.

Това беше първата ми по-близка среща с Вазов. По-късно го срещах на официални места.

1. 04.1949 г.