Стефан Станчев

И в чужбина, и у нас, изкуството не е вече „нормална храна”. То задавя, горчи и не доставя удоволствия - ни за воля към деен духовен живот, ни за блян над свидни и съкровени неща. Не е медоносно, не поднася чаша вино, не разкрива тайни скрижали.

Но, ако това е силно казано, замълчете за миг, слезте до душевни глъбини и потърсете у себе си истината. Ще ви порази същата мисъл: изкуството изнемогва от безкръвно сърце, то не диша, а само глухо издава мъртви звуци.

Добрите познавачи на античния мир лесно обясняват упадъка на съвременното изкуство, но често пъти те не са достатъчно добросъвестни, за да се отрекат от „духа на времето” и по този начин приемат образа на двуликия Янус - остават предани на древните законодатели, но верни и на модерното време.

А от тях ние чакаме „глас Божий” и в нашата литература.

И докога ли ще го чакаме?

Античността, със своите велики и вечни закони, е кърмачка на европейското изкуство, а на колко разкрача сме ние от последното?

Но след две плодни епохи в литературата ни - днес сме на „кръстопътя на петстотин пътя”, забравили не само глаголното начало в творчеството, но пренебрегнали и най-същественото - художествения език.

Разбира се, че мисълта ни не досяга неколцината майстори на днешната българска художествена реч, чиито имена е излишно да посочваме, но след тях се движат отрядите на безброй имена, някои от които прогласени, по нечия воля, и за знаменитости, благодарение на „скромното” мълчание на критиката и на неспирните поклони, в ляво и в дясно, на озарените свише.

Време е да се озърнем около себе си и да преценим дали нашето изкуство е по съдържание и по форма повелителен глас на сърцето, и, ако е такова, да потърсим начини за издигането му до потреба на националния дух.

И тогава то ще бъде „нормална храна” за душите, блян за читателите и опора на народа в жаждата му за подем и културен разцвет.

Че творчеството на художника на словото не е словоредба, а правилно кръвообращение на поетския дух, който го е създал и който той създава, за да пребъде - лъчезарен и вечен - в културната история на своя народ, смогнал да предаде на поколенията своето неповторимо сърце.

——————————

в. „Литературен час”, г. 2, 16.10.1935 г.