ПЕТЪР ИВАНОВ
На 2 февруари т. г. напусна тоя свят нашия съгражданин Петър Иванов, известен поет, музикант и общественик от плеядата борци за духовна и политическа свобода на българина.
Старозагорската община погреба заслужилия покойник на свои разноски.
Но това не е достатъчно, защото ние, потънали в нашата днешна нищета и пустота, веднага забравяме скъпите покойници.
Трябва да се въздигне паметник над гроба на редкия българин - и на тоя паметник трябва да бъдат издълбани думите:
„Тук почива оня, който никога не си почина”.
Защото Петър Иванов наистина работи без почивка през целия си живот - и неговото дело е налице.
Нужно ли е да го припомняме?
Добрите българи ще си го спомнят.
Само елегията „Ах, другари, чуйте мене”, сложена на мелодия от самия поет, и известното стихотворение „Нощ е ужасна” стигат, за да се очертае с достатъчна светлина името на Петър Иванов.
Колцина от неговото време са дали тъй непосредствен, тъй прост и едновременно тъй трогателно-красив израз на своитe чувства?
Само Ботев, Славейков, Вазов, Чинтулов - три-четири имена, между които достойно стои името на Петър Иванов. Досега това не е казано, но бъдещето ще го потвърди смело и безрезервно.
Ние трябва да изгубим някого, за да го намерим.
Чудна е картината на разнообразната дейност на Петър Иванов: той бе поет, артист, музикант, революционер, администратор, полиглот, оратор, черковен певец… Той беше това, което някои още наричат „жива енциклопедия”.
Тук той ни интересува като музикант.
За своето време - онова време на мрак и робство, когато е дал най-големия дял от своята енергия на културтрегер, Петър Иванов е бил чуден, несравнен, ненадминат музикант.
Помислете само: още в 1871 г. той е образувал първия оркестър в Стара Загора, който свирил през антрактите при представлението на „Геновева” в акарджанското училище.
Сам флейтист, той съумява да събере около себе си още 4-5 души музиканти - любители (всичко три цигулки, кларинет, флейта и сантур) и съставя оркестър, достоен да изпълнява песни и танци, като „Поискал горди Никифор”, „Къде си, вярна ти любов народна?”, „Мойта мила се родила” и т. н…
Помислете пак: и днес частните оркестри в Ст. Загора не броят повече от 5-6 души. Сами виждате тогава, какво е направил П. Иванов още преди половин век!
Споменът за тоя наистина рядък дух няма да се изтрие никога от паметта на ония, които го познават. В ушите ми и сега, когато пиша тия редове, звънтят звуците на трогателната полонеза на нещастния Михаил Огински - Les adieux a la patrie („Прощаване с отечеството), тъй често свирена
от дядо Петра…
Аз не мога да не се просълзя, като виждам пак треперещите от вълнение ръце на чудния старец, държащ флейтата: звуците на полонезата добиват така никаква още по-затрогваща трепетност.
Образът на тоя баща няма да изчезне никога за мен: той ще живее вечно в сърцето ми, както е жив в сърцата на всички негови съвременници.
Но - какво ще остане след като те измрат? - Почти нищо. У нас и духовните ценности се губят тъй, както материалните.
Добри българи, намерете средство да запазите паметта на Петър Иванова.
——————————
сп. „Музикален преглед”, г. IV. бр. 3, Ст. Загора, 10 март 1927 г.
