Михаил-Милко Кръстев

Ами това е Петко Тотев. Още като се видяхме през 1973 или 4-а година и като се ръкувахме усетих нещо добро у този човек. Петко възприемаше света от добрата му страна и затова страдаше от несправедливостта и неуредиците на човешкия живот. И пишеше усърдно за ръкотворното нещо и за неръкотворните природни начала. Търсеше хармонията.

Той се родил в покрайнините на Габрово, почти сред гората. Цял живот страдаше за унищожаването на българските гори. И понеже духът му е бил закърмен с възрожденския културен ген, Петко отразяваше нашия живот-всичко, което се случваше в него, с доброта и надежда за бъдещето. Затова разсъждаваше за симетрията на времето, за хубавото, което се случва, за неговото греховно изкривяване от нашето съвремие и за едно бъдеще, когато този грях ще се осъзнае.

Петко ми беше като брат, сродна душа: четеше и вникваше в написаното от мен, прочете с проникновение трилогията ми „Виното на надеждите” и написа също така с проникновение няколко отгласа. Един от тях поместих във второто издание на романа. Той го нарече „трилогия на надеждите”.

Беше ми приятел и си остана завинаги приятел. Виждал съм го най-щастлив, когато се завърна от една голяма разходка в Родопите край село Чурен. Влезе в старта ми къща с цяла торба гъби. Разстлахме тия „ръждивки” върху печката „циганска любов” , ядохме и ги поливахме обилно с перущeнски мавруд.

И друг път вървяхме през най-големия градски парк на столицата. Срещнахме огромен път, той се зачуди какво ли е било това дърво, кой го е засадил и колко ли птици са правили гнездата си в клоните, кой го е отсякъл и дали пък е срещнало смъртта си в края на живота или… Но Петко вече беше открил в хралупата на дънера гъби.

Набрахме ги и сетне Петранка - жена му, сготви чудесна гъбена супа. Пихме този път Асеновградски мавруд и водихме дълъг разговор за благородното отношение на природата към човека и за човешката неблагодарност. Но си спомням и разговори за мавруда - бях написал някога за маврудовото вино очерк, Петко му сложи заглавие „Мавруд другаде няма”.

Понякога разговорите ни продължаваха на тавана, далече от хорски разпри и интриги. В тези разговори се раждаха и идеите за моите романи. Друг пък се срещахме в ателието на скулптура Любомир Далчев на бутилка уиски или на седмия етаж при писателя Генчо Стоев. Петко ми гостуваше често и в Перущица.

А иначе той пътуваше и пишеше своите очерци и есета - художествени свидетелства за нашата земя и културните на богатства. Учил съм се на родолюбие от тези негови творби

Но съм го виждал и тъжен, с тъжна усмивка. Това ставаше обикновено след завръщането му от „горното място”, където тогава даваха указания какво и как да се пише. Той държеше в ръцете си няколко кестена, потриваше ги по дланите си, заглеждаше се във винаги отворения прозорец и казваше „и това ще отмине”.

И продължаваше да пише и публикува на своя отговорност и каквото съвестта му подсказва в полза на читателите и в защита на традиционните български сортове и породи домашни животни.

Така на своя отговорност Петко публикува и очерка „Под розата на ветровете” за замърсяването на тракийското поле от оловно-цинковия завод край Асеновград, който му бях представил в навечерието на промените през 1989 година.

Беше ми сродна душа, остана си скромен в живота си, родолюбец, добър човек, понесъл греховете на системата и осъзнал, че все пак има ценности, за които си заслужава да се борим и пишем. И може би това му помогна да напише най-добрите си отгласи за романите на писателката-мъченица Яна Язова.

И Петко беше мъченик на перото и на словото до края на живота си. Написа за доброто у човека и за неговият вечно повтарящ се апокалипсис.