ПОЕТЪТ С ПАЛТО ОТ ЦВЕТЯ…

Елена Алекова

Слово за книгата на Катя Маринова „Очите на Катерина”
4 май 2018 г., Народно читалище „Съгласие - 1862″ - Ямбол

Преди да премина към думите за „Очите на Катерина” - светозарната книга на Катя Маринова, бих искала да ви напомня една притча на индианците чероки:

„Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър - той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш - отговорил старият чероки”.

Спомних си тази притча, защото дълго се удивлявах на стиховете на Катя Маринова в новата й книга - толкова много благина, ведрина, умиротвореност, спокойствие и тишина струи от тях, толкова всепрощаващо добро, толкова добра магия и магичност, очарователност, че чак не ми се вярваше да са реалност. Но са реалност. Всеки може да ги „пипне”, да ги прочете, да ги почувства и предчувства. Наоколо ни - хаос, болка, крясък, борба, удари на съдбата и от хората, близки и далечни, зад гърба и под кръста, мръсотия, зло. А в „Очите на Катерина” и в очите на Катя Маринова - безмерно добро, всепрощение, светлина. Дори в плача, дори в сподавената болка, дори в мъчителния спазъм, споделената и несподелената сълза.
Така е още от онези великолепни „Няколко думи от автора” съвсем в началото - дори преди началото и преди дори „Няколко думи за автора” и проникновените размисли на поета Николай Милчев за книгата на Катя Маринова. А онези великолепни думи от автора представляват стихотворение, разположено - неочаквано! - на страница четвърта (това почти не се среща в издателската и литературната практика, поне аз не съм го срещала досега и вероятно затова така ме впечатли), което направо се закова в главата ми. Много е красиво…

Поетът, с палто от цветя,
рисуваше думи
по празните улици.
В косите му светеха гълъби.
Стрехите
на цъфнали кестени -
избухнал копнеж -
с езически танц
го посрещаха.
Стадо облаци,
близнало клони от дъжд,
се разхождаше
в издутия от стихове джоб.
А поетът, с палто от цветя,
скрил във шепа
планина от мълчания,
прииждаше като спомен
и събуждаше локвите:
Ти си гальовна…
Ти си потънала в кал…
Ти си цяло море…
Ти си малка, отчаяна локва…
И
със старите си обувки ги разсмиваше.

Толкова е съвършено само по себе си, открито и ясно - като мисъл и смисъл, като образност, като багри и звуци, като усещане за живота и като живот, че за първи път нямам думи да кажа каквото и да е. То си е самодостатъчно.

* * *
Оттласквайки се от притчата на чероки обаче, но и опряла се на нея, ще обърна вниманието ви на това, което осъзнавах през последните няколко месеца. Вероятно вие сте го забелязали много по-отдавна. Не ви ли се струва, че да живеем е все едно да съществуваме в два свята един до друг, които определят нашия ден, нашето мислене и чувстване, нашето отношение и настроение, нашия живот по един особен начин. Тоест, не те сами по себе си го определят, а ние - в зависимост от това към кой от тях сме обърнали очите си. Светът на правдата и светът на неправдата. Светът на доброто и светът на злото. Светът на красивото и светът на грозното. Това е най-общо казано - иначе компонентите на опозицията могат да бъдат най-различни. С други думи, който свят храниш - той в теб расте и надделява (в този смисъл той определя битието ни). Катя Маринова храни света на правдата, на доброто и на красивото. Или, ако говорим в стилистиката на книгата й - очите на Катя Маринова гледат света на светлината. И това е удивително за поет в днешното време, защото обикновено поетите днес са „мрачни” (не в смисъл мрачни по характер, а виждащи мрака, само мрака). Нямам нищо против поетите регистратори и съзерцатели на мрака, разбира се - в мрака има много сила, могъща енергия, която също предполага силна поезия. Просто Катя Маринова ми допада с това, че за каквото и да пише е в плен на светлината, обсебена е от светлината. Затова и се е появило „До невъзможност бяла”, където тя изповядва: „От бялото. Във бялото. Оплитах се. / Но сякаш светех…”.
Светлината обича да й се любуват. И възнаграждава. Възнаградила е и Катя Маринова - с искрящи, ведри стихове, които хем сами по себе си са светлина, колкото и да са понякога тъжни и вгорчени, хем правят хората, които ги четат, да светят. Събуждат вътрешната светлина в човека. Това са то „Очите на Катерина” - и като заглавие, и в буквалния смисъл - очите на Катя Маринова. И в този аспект на мислене и образност - Христовото поучение:

„Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Матей 6:22 - 23).

Очите на Катерина са чисти. И цялата същина на Катерина е светла. И тъмнината в нея е светлина. И светлината е твърде голяма. Мнозина от поетите ни не се досещат или се правят, че не знаят - поезията е не просто материя, но и дух; не просто въпрос на естетика, но и на етика, по-скоро на нравственост. Не става дума за преки напътствия и поучения. Поезията възпитава във вкус, хармония, изящество и в съразмерност не само чрез съдържанието си, чрез поетиката си, но но даже и чрез своята форма, ако щете.

* * *
Очите на Катерина, които всъщност са „очите на баба”, плачат, когато животът си отива („Когато след свършека / димът се извил / като тънка мъглица / над тръгналия за отвъдното / с лулицата си / синеок и добър мой дядо…”), но и когато животът приижда в нов човек - с нова душа и същото име („Родила съм се…”). Така е в едноименното стихотворение, дало и заглавието на книгата.
Очите на Катерина са всевиждащи - виждат всичко видимо и отвъд видимото, което другите не виждат. До такава степен вижда, че най-често става едно с изображаемото. Някаква непрекъсната метаморфоза - преображение, преливане - на неща в неща и на същини в същини тече в тези стихове, поне така на пръв поглед изглежда: „Дъждът се покатери / до очите ми. / Безумецът вали, / а аз го утешавам” - в стиховете автограф на страница първа; или например жената, която бавно се превръща в поляна - „измислена, бакърена и дива” („Бакърена поляна”), а и в сняг, „в обич след сбогуване” („Зимна луна”). Но е и по-дълбоко - може би превращение, може би ставане на безбройните неща в ЕДНО-ЕДИНСТВЕНО. Не е просто усещане за единство на нещата, на същините и същностите, а е самото единство, самата цялост на всичко в ЕДНО-ЕДИНСТВЕНО. Това е жената, която облича очите си с лято и вали, „по-мокра от писък“, която наблюдава и разсажда вишните, но не прави сладко от вишни, защото… самата е вишна: „Само пролетно-зимно сънувам / как се разлиствам лакомо, / когато слънцето ме целуне” („Не правя сладко”). И все жената е още и незабравка: „незабравката, облякла в синьо утрото, / съм разсъблечената малка аз” („Синьо утро”). Толкова е единно и толкова е ЕДНО, че дори без адрес писмото на любовта, отредена за нея, ще я намери:

Адрес?
първата пълна с макове нива
над пропастта
и под месечината
(„Секунда”)

Единството е толкова силно, че в един момент разбираш - човекът живее живота, но също толкова и животът живее човека (вж. „Денят ме живее“). И то не защото човекът е в пасивна позиция спрямо живота, а защото единството е всепълно и няма граница между човека и живота, живота и човека. И още… за човека и за живота и смъртта…

А утре, знам,
ще бъда много хубава.
Ще бъда пролет, лято, есен, зима.
Сезоните обичат. И рисуват
в албумите с безкрайното си синьо.
Ще бъда орех, ледена висулка.
Ще бъда охлюв, чай от липов цвят.
И шарен дъжд в очите на божури,
и забрадил сокаче майски сняг.
(„Сезоните рисуват”)

Всевиждането е едно от вълшебните тайнства, които поетът владее. Но и друго едно вълшебство владее той - вълшебството да прави крайното безкрайно. Затова очите на Катерина са безкрайни - виждат в безкрайността, и са вечни - виждат отвъд времето, отредено на самия човека:

Денят ще е смирен.
Оттатък хоризонта каручката -
два снопа светлина -
ще скърца по далечните пътеки.
А слънцето -
подгонена сърна,
изгубена във дните ми -
търкулнало се във пръстта
и близнало очите ми,
ще свети.
Така до утре.
После до сега.
Ще се събличат лятото и зноя,
докато малка Катерина
с плитки
и с хвърчило във ръка,
по името и кротка синева,
приседнала на прага,
ме открие.
(„До утре”)

Ще обърна внимание само на две обстоятелства в това невероятно стихотворение, а вие продължете нататък…
Първото обстоятелство: „Така до утре. / После до сега“. Четири думи в парадоксално, бих казала дори абсурдно съчетание, само четири, а смисълът - необозрим, вероятно заради съчетанието. Но как е възможно сега да бъде след утре? - би попитал човекът на линейното познание. А поетът се досеща, предчувства, знае, че линейното време (вчера - днес - утре; минало - настояще -
бъдеще
) не съществува - измислено е, колкото да имаме ред, порядък и да ни е лесно. Поетът се досеща, предчувства, знае - времето не идва отникъде и не отива наникъде (не минава, не тече, нито лети). То е нещо, което просто Е. Другото му име е вечност. Катя Маринова вижда утре и сега в аспекта на вечността, която всъщност обезсмисля линейното и затова при нея безпроблемно сега е „после“, след утре. При това - казала го е без никакви обяснения и абстрактности, а само с четири думи в парадоксално съчетание: „Така до утре. / После до сега“. Който разбира ще разбере. Още повече, че не е указано, и затова не се разбира, дали онази „малка Катерина / с плитки / и с хвърчило във ръка“, която внезапно се появява в това утре-сега, е внучката на Катя, дете на детето й. Тя, разбира се, е нейна потомка, но кой знае през колко поколения. Така отново с оскъдни средства Катя Маринова успява да ни предаде един не докрай разкрит и доубяснен от учените факт - има нещо, което предава на бъдните поколения информация от предците им. Може би е името, може би кръвта, ДНК, а защо не, както Катя Маринова съвсем в своя усет за единството ни убеждава, някаква „кротка синева“…
Впрочем, това усещане за времето и вечността може да предусети не само всеки поет, но и всеки човек, когато е влюбен и обича, стига да се отвори за познанието без думи. Катя Маринова е описала това състояние на влюбеност безподобно:

Сега е нощ сега е ден сега е утре
и
сега е вчера
сега във светлината на фенера
в среднощната си обич
в платното страстно на Лотрек
във пукнатината на смеха
от тук до срещата ни
те намерих
(„Гоген ревнува”)

Второто обстоятелство. „А слънцето… / търкулнало се във пръстта / и близнало очите ми / ще свети“. Някой ще види в това само една находчива метафора. Друг най-много да се запита: Какви очи ще са останали в пръстта от живялата някога - кой знае кога - Катерина, за да може слънцето след години или цяла вечност да ги близне, и които ще са очи живи, защото ще виждат. И ще видят онази „малка Катерина / с плитки / и с хвърчило във ръка“… А Катя Маринова само с една находчива метафора и няколко думи, както е при поетите с подадине, е изложила цялата теория и практика, както се казва, на безсмъртието на човека. За размисъл на многопочитаемата публика ще припомня думите на монах Митрофан за животуването на човека в пръстта:

„И така, тялото, положено в земята като посято зърно, разлагайки се, в самото си празно, безсмислено животуване там вече съдържа грядущия живот, иначе зърното не би дало растение, ако в самото тление нямаше живот”.
( „Загробният живот”, 1897, превод Е. А.)

Но не с тези думи, макар и оптимистични, бих искала да завърша своето слово за стихосбирката на Катя Маринова, а с думи на самата Катя:

Като напръстник малка, от живота излъгана,
много често забравена - там, във левия ъгъл;

като смело къртиче, подарило си слънцето
и забило петите във небето обърнато,

една тъжна любов, полетяла с глухарите,
безпощадна любов, разиграна на зарчета,

влиза боса и царствена в уморената кухня,
взима чашата сънена и я пълни за утре

с щипка залез и мащерка, капка дъжд и коприва…
Изумена любов, а така ни отива.
(„Отива ни”)

Какво да се добави към това?
Впрочем… с палто от цветя, тя рисува думи по празните улици, в косите й светят гълъби, стрехите на цъфнали кестени - избухнал копнеж - с езически танц я посрещат, стадо облаци, близнало клони от дъжд, се разхожда в издутия от стихове джоб, а тя, с палто от цветя, скрила в шепа планина от мълчания, приижда…
Да пазим Катя Маринова…