ПОСЛЕДНОТО НЕБЕ
Елка Няголова, „Шест грама”, Издателска къща „Орфей” и Славянска Академия, 2017
Когато пиша отзиви за поетични книги, винаги слушам точно определена музика. Която за всяка книга е различна. Стремя се с помощта на музиката да вляза в света на автора, без да го разруша или наруша хармонията в него. За книгата “Шест грама” на Елка Няголова най-подходяща музика се оказаха шансоните на Азнавур.
Тъкмо тези, наситени с текст, смисъл и интензивна емоция, със светла елегична нотка, песни се оказаха съзвучни със стиховете на авторката… Точно душата си на длан предлага поетесата на всички нас. Както го прави и Азнавур.
Шест грама - толкова тежи в материален план душата на човека, според някои учени. Да, звучи малко странно, че душата може да има материално измерение…Още по-странно е, че тя оцелява и навярно ще стигне “преди светът да се срути”. Душата, която се стреми към полет и търси “протези за криле”. Душа, която не може да дари ни хляб, ни вик, ни ножа… Но на онзи единствен ближен, който ще достигне до нея на тайнствения остров на душите, може да му даде дори кожата си…
Да, елегична книга, пропита с есенна мъгла, но и с мъдростта на дъба, който таи много скрит живот в себе си и чака пролетта, за да му даде воля… Книга, пропита с предчувствие за предпоследния танц, но и с вяра, че децата и внуците ще довършат валса. Който е, всъщност, в ритъм три четвърти. Какъвто е и ритъмът на вселената…
Книга за онази малка България, “малка колкото среднощна болка”. Която “не е за скалпел. Ни за изгаряне”. С надеждата за възкресение на Родината. С вопъла, изтръгнат от дъното на душата: “Стани, Българийо!” С последното небе, към което се е устремила душата.
Небето сюрреално и свободно е.
Там днес отново облаци се пенят.
Защо ли виждам в тях Венета Ботева,
в ръка с прошение за пенсия?!
И моят брат Ивайло Балабанов,
подписва го и силно зъби стиска.
От мъжкия му стон се вдига бавно
България - безумна гайда писнала!
Книга за вишните на Дебелянов, където октомврийският листопад наддава със златни листа за недовършената му поема… Книга, където последните очила на Яворов изгарят очите ни… Книга, където смъртта на Поета се оказва просто вдишване на далечна акация. Където опитът да поговорим със смъртта на Евтушенко се превръща в своя противоположност.
Говоря си със Смъртта,
а всъщност изричам
живота.
Книга, пропита от усещане за единството на света, където и болката, и страданието, и радостта са общи. Свят, където, ако дори една майка през много километри скърби за чедото си, то цялото тяло на Земята, че и на вселената, се покрива с рани… Където Вавилон някак делнично се завръща и в ушите расте троскот. И няма къде да се скрием от дъжда от удивителни знаци, който вали и вали, и вали. И любовта е готова да се предаде пред него… Пред завърналия се Вавилон…
И бялата гривна е символ на безкрайния кръг на живота, където всичко все започва и започва, все отначало… Където спасяваме себе си в стих, и пак себе си трябва да си спомняме. Където сме засявали любов сред камъни и наивно по детски сме се надявали тя да порасне. Защото дори гларусът чука по стъклото: „Имам нужда от тебе, Любов!”
В тази книга си дават среща и Пастернак, и Казимир Малевич, и Шагал, и Моцарт, и Салиери, и Булат Окуджава…
В нея има стихове, посветени на много поети - акад. Ристо Василевски, Енерика Бияч, Диана Буразер, Надя Попова, Росица Кунева, Камелия Кондова. На литературния историк Катя Зографова. Като малко стъклено топче влиза и излиза през Портата Времето. И витаят сенките на живи и мъртви творци…
И това, което ги събира или разделя са любовта, красотата, смъртта и животът. И творчеството. Ревниво и с любов, троха по троха, име по име събира своите приятели поетесата. И ги орисва на любов и красота. И на божественост.
В цикъла стихове „Подпечатано с устни” властва Любовта. Тя е и в снега на терасата, където гълъбите, „гвардейци на целувката”, ревниво пазят унеса на влюбените. Тя е понесла за нас тъничка свещ. “Но бяхме подпалили храма”.
Мили мой,
привършва ли хлябът
в дланта ти,
че рониш вече душата си!
Ненужни са думите!
Напразен е техният тътен.
Виж, двойката гълъби -
Как мълком с очи си говорят.
А този перваз е стръмен!
И пуснеш ли само ръката ми,
Ще стане тъмно…
Сред двора на Лятото е дадена последната любовна риза. И е есен. Есен… От липса на обич, дори камъкът се разпуква. А ние сме пеперуди, които сушат крилете си на пламъка… И всички сме като тази “от любов абдикирала луда кралица. „С куфар пълен с ветрове и грехове… Любовта е на живот и на смърт.
Ще бъде там - след края на земята.
И само АЗ и ТИ. И друго няма.
Тук светулките с очи избодени проглеждат. И просветва. И Любовта няма защо да се страхува. Защото има малки чудеса на ръба на планетата. Където всички сме пленници на високото. И дори мравчицата не помни, че дървото започва от корена. От корена започва и Животът.
И сме устремени към деветия кръг на рая. Към последното небе, където полепват като в сито молитвите на обичащите, където като непораснали деца прегръщаме доверчиво всяка звезда и питаме, и питаме…
И после всичко почва отначало:
Череша, птица, облак и икона…
