Панко Анчев

1.

Симеон Радев е единственият български интелектуалец и писател, който постигна непостигнатата от Българското възраждане цел - универсалността. Няма друг като него в нашата история, събрал в себе си в подобно хармонично единство и цялост идеи и знания, начин на мислене, творческа мощ, високи критерии, философска и професионална подготовка, практическа дейност и научни изследвания. Универсалността му е не просто в съчетаването и съвместяването на тези дейности, но преди всичко във високата степен на тяхното осмисляне и проявление, в резултатите от тях. Симеон Радев е удивително цялостен ум, хармоничен талант, мащабен мислител, задълбочен познавач на материята, която изследва, професионално ефективен в своето служение - където и каквото да е то.

И въпреки това името на Симеон Радев се свързва единствено или поне преди всичко със знаменитата му книга „Строителите на съвременна България”, която през последните 15-20 години се издава много често. Той е познат, разбира се, и със статиите си по литературни въпроси, както и с неговите „Ранни спомени”. Но Симеон Радев остави значително публицистично творчество, създавано както на български език, така и на френски за европейския читател, посветено на Македония и т. нар. „Македонския въпрос”. Едва ли има друг наш мислител и историк, който да е анализирал толкова пространно, задълбочено и проникновено историята на Македония и Македонския въпрос, на неговото политическо проявление, смисъл и значение за България, Балканите и Европа, както го е направил Симеон Радев. Той е активен участник в движението за освобождението на тази многострадална българска земя, но и радетел за осветляването на същността на национално-освободителната революция там и на въжделенията, усилията и саможертвата на българите сред европейските политици, държавниците и широката публика.

Може да се каже, че Симеон Радев е първият истински и завършен български философ на историята. Но преди да бъде такъв, той вече е един от най-големите ни историци - особено на историята на Възраждането и борбите за национално освобождение на Македония. Симеон Радев посвещава всичките си сили на изучаването на тази история и на нейното осмисляне. Защото в историята е както тайната на националната съдба на този български край, така и ключът за разрешаването на т. нар. „Македонски въпрос”. Подобен сложен въпрос, около който са насочени интересите на европейските „велики сили” и от чието разрешаване зависи равновесието и спокойствието на Балканския полуостров, не може да бъде разглеждан елементарно и едностранно, както и да служи единствено като аргумент в политическата пропаганда. Сериозният учен, политик и дипломат не си позволява да го обгръща с митологеми и политическо празнословие, за да докаже една или друга партийна теза и да хвърля прах в очите на хората. Както, впрочем, става и днес, когато се говори за Македония и за „прегрешенията” на едни или други партии, държавници и политици.

За Македония трябва да се говори и пише сериозно и задълбочено, с познаване на фактите, процесите и явленията. Не е достатъчно да се правят заклинания чия територия е тя и какъв народ живее в нея. Историческото право, както са го разбирали преп. Паисий Хилендарски, Г. С. Раковски, Христо Ботев и изобщо нашите възрожденци, не може да се прилага елементарно и буквално, защото тук има и „още нещо”. Именно това „още нещо” изважда на показ Симеон Радев в своите изследвания и особено в спомените си, които най-сетне видяха бял свят. Драмата около освобождението на България след Руско-турската война от 1877-78 г. и последвалите я договори, третиращи териториалната цялост (или по-точно - разпокъсаност) на новата държава, както и участието на европейските държави в тях, хвърлят нова светлина върху механизмите, чрез които малките народи подобно българският са принудени да отстояват мястото си в историята и съвременността. Но срещат постоянно явната или скритата съпротива на тази, от които зависи прилагането на прословутото „историческо право”. Фактически обаче историческото право вече бе приложено при учредяването на Българската Екзархия, която се разпростря, макар и не в пълна мяра, и над българските православни християни в Македония. Това им даде основание да смятат по-късно, че войната от 1877-78 година е война и за тяхното политическо освобождение и за включването им в независимата българска национална държава.

Но както доказва Симеон Радев, Берлинският договор и политиката на европейските държави след неговото подписване и влизане в сила и особено след Съединението на Източна Румелия с Княжество България, тези надежди са били неоснователни поради установяването на „друг статут” на Македония и фактическото й разделение на различни зони на влияние. Това разделение не позволява изконно българската област да се третира еднакво с българските земи на север (в някаква степен и на юг) от Стара планина. Вариантите за друга участ на Македония рязко намаляват и се свеждат до нула след Съединението, преврата на младотурците и особено след балканските войни.

Тази геополитическа реалност, смята Симеон Радев, не е била отчетена от българската национално-освободителна революция. Но както се вижда от историята, тя не е била допусната и от българската държава, както и от дейците на Вътрешната Mакедоно-Одринска организация. И в това е трагедията, но и парадоксът на нашата национално-освободителна кауза и на политическото мислене на българските политици и държавници от Освобождението до днес. Романтичната нагласа и устройството на национално-освободителната революция изключва възможността един народ да бъде третиран толкова жестоко и да бъде заложник на чужди геополитически интереси. Затова и на освобождението се гледа като на празник, който ще дойде след усилна работа, отлична организация, добре проведени бойни действия и проливане на кръв, която ще привлече вниманието на „Европа” и тя ще се намеси категорично на наша страна. След това започва нова епоха в българската история. В българската публицистика от Възраждането липсват задълбочени анализи на геополитическата обстановка и на реалното разположение на силите по отношение на т. нар. „Български въпрос”. Българските революционери са убедени, че Русия и Европа ще се намесят на наша страна и ще ни помогнат в едно въстание, само защото българската кауза е справедлива. Тяхното единствено условие било „да се подготвим добре и да ги убедим, че заслужаваме свободата си”.

Всяка национална революция е политическо явление и е част от глобални политически процеси. Тя има своите национални особености и не само е свързана с геополитиката, но (особено ако протича в малка държава и сред малък народ) зависи изключително много от нея. Тази зависимост произлиза не само от това, че всеки национален процес протича винаги в широка международна среда и не може да се отдели от тази среда, но и защото в модерната епоха взаимните връзки в света и Европа се доминират и ръководят от великите сили и от тяхната воля зависи как, по какъв начин и с какъв резултат ще завърши едно или друго явление или събитие. Тази зависимост не бе позната от българските национал-революционери. По-странното е, че българският ум не бе я открил, познал и показал на нацията. Ако беше го сторил, историята ни щеше вероятно да протече по друг начин и редица грешки щяха да бъдат избягнати или по-лесно поправяни. Самата историята щеше да изглежда в българските очи и в българския ум по-различно и не толкова романтично.

Ръководителите на ВМРО осъзнават, че каузата им ще бъде успешна, ако Европа й помогне и застане на тяхна страна. Те действат сравнително по-адекватно, но за съжаление така и не постигат желания резултат. Но тук вече е и Симеон Радев, който пръв осмисля създалата се ситуация и анализира движението за свобода и независимост на Македония като въпрос на Европа, Русия и Турция, като ролята на България и на вътрешните македонски фактори е значителна и в положителна, и в отрицателна посока.

Симеон Радев е първият, който така проникновено навлиза в т. нар. „Македонски въпрос” и изследва преди всичко действията, с които проблемът отива в задънена улица и Македония все повече придобива нов статут извън „целокупна България”.

2.

Разсъждавайки за Българското възраждане, Симеон Радев отбелязва една важна особеност на възраждането във всички народи и държави: „когато народите се виждат застрашени от разслабване или разстройство, те, ако са способни за обнова и възход, се обръщат за вдъхновение към ония епохи от своето минало, които те смятат, по една или друга причина, за национално най-велики”. („Примерът на Възраждането”, сп. „Нова България, г. І, 1 ноември 1934, кн. 1, цитатът е по „Лица и събития от моето време”, т. 6, стр. 477, подч. м. - П. А.) Авторът прави много важно уточнение, за да имаме основание да определяме една епоха като „национално възраждане”: „ако са способни за обнова и възход“. Народът може да осъзнава, че е „застрашен от разслабване или разстройство”, но да е изгубил или още да не е придобил воля за „обнова и възход“. Тогава е или в упадък, или е в „предренесансов” период. Във втория случай той непременно търси в своята история времето, което може да послужи за възстановяване на силите и поемане по пътя на националния възход. Очевидно е, че без историческа памет и съзнание за историята като повтарящ се процес, не е възможно да се пробуди националното съзнание. Защото то не е съзнание за икономическа мощ и материална сила, за богатства и притежание на технологии и могъща валута, а именно за историческо величие, за наличие на примери в историята, с които народът може да се гордее. Това е важно уточнение!

Историята принадлежи на народа и тя не прилича на никоя друга. Докато съвременността, особено модерната, принадлежи на всички, понеже е подчинена на едни и същи правила и норми. Съвременността е бит, който е еднообразен и трудно придобива някакво величие, което да остави трайна следа в народното съзнание и предизвика национална гордост. Ежедневието винаги е сиво и незабележимо. Пропагандата е способна да го динамизира и му придаде някаква по-висока стойност, но то ще е за кратко, защото текущите грижи са много, за да бъдат преодолени и един факт от живота да се натовари с историческо значение. А историята почти винаги е респектираща - дори и да не се познава.

Историята респектира, когато народът е в подем и е готов за „обнова”. Тогава тя е подемната сила, разумът, волята, чувството и съзнанието. Тя е способна да възпламени народа, активизирайки масовата психика, като заличава различията и разделенията и превръща многото хора в едно единно цяло.

Когато историята се осъзнае в това й качество, тогава си изменя и погледът на народа върху съвременността и ежедневието. Тогава се формира и образът на бъдещето като възвишена цел за всеобщо добруване и непрестанен възход. Възход материален, но и духовен, културен, образователен, нравствен. Ако в стремежа за въздигане не присъства елементът нравственост, то той е чисто прагматичен и няма нищо общо с национално възраждане.

Националното Възраждане или Ренесансът е исторически период на преход от Средновековие към Модерна епоха. Това е процес на подготовка едновременно на национално-освободителна и на буржоазно-демократична революция. Т. е. неговият смисъл, целите и историческото му предназначение са изцяло политически, защото сменя социално-икономическата и политическата система. В него има жестока логика, проливане на кръв, жертви и саможертви, насилие. Но въпреки всичко е изпълнен с романтичен патос и възхвала. Патосът идва от историческата аналогия и примера, който историята дава на новото време.

Въпросът е какво по-конкретно се възражда от историята или с други думи, какво се взима от нея, за да служи за пример и вдъхновява новите хора, призвани да извършат прехода от Средновековието към Модерната епоха. За Западна Европа това е Римската античност като цяло. Ренесансът фактически отрича християнското Средновековие с неговото религиозно съзнание и възстановява идейно и духовно античността с нейното езичество.

Ние, българите, нямаме античност, поради което нашата епоха за възраждане е Средновековието. В Средновековието периодите на възход и упадък, на победи и поражения имат за нашите възрожденци важен национален и политически смисъл. Победите и възходите показват колко сме силни, когато сме единни, и колко велик нашият триумф над Византия, чийто наследник са гърците и особено Константинополската патриаршия. Пораженията и упадъкът пък са резултат на нашето разединение и особено на коварната роля на Византия и нейните сановници в българския царски двор. Техните наследници продължават да играят същата пагубна роля пред султана и сред българското население. Преп. Паисий пръв описа българското средновековие като славна и добропобедна за българския народ епоха, в която сме имали силна и могъща държава, от която са се страхували другите държави. От нея е треперела и дори й е плащала данък самата Византия.

И Античността в Западна Европа, и Средновековието у нас са фактори, които изпълват народите в гордост, вдъхват им сили и увереност, подготвят ги чрез особеностите на своя исторически смисъл и значение за „обнова и възход”. Затова и биват „възраждани” за нов живот; затова им се придава висш обществено-политически смисъл. Всъщност, приликата е още по-съществена, като се има предвид, че и Средновековието в Българското възраждане, както античността в Западноевропейския Ренесанс се разбират като епохи извън всякакви религии и дори като напълно атеистични. Това са политически системи, в които доминират рационализмът и материализмът, които Ренесансът във всички европейски държави установява.

Симеон Радев стеснява Възраждането до епоха на национално „свестяване”. „Възраждането може да се смята свършено за Северна и Южна България, когато Любен Каравелов се провиква:

„Свободата не ще Екзарх,

иска Караджата”.

Възраждането беше борба за народност, сега почваше, в пълния й полет, борба за свобода. Такава беше историческата постепенност за земите над Балкана и под него. Македония трябваше да води и двете борби наедно.” („Българското Възраждане в Македония. Неговите изпитания”, в. „Народни будители”. Лист за народните будители. 1 ноември 1941 г., подч. м. - П. А., пак там, стр. 479 - 480)

В цитираната по-горе статия „Примерът на Възраждането” Симеон Радев развива една интересна, но недостатъчно уточнена теза за характера на Възраждането и неговите отличителни белези. Макар че е уловил нещо съществено в него, а именно: „Възраждането съчетаваше и една рядка добродетел, след него вече забравена: духа на постепенност. Духът на постепенност (ние и друг път сме говорили за него) това бе: да не се повдигат всички въпроси отведнъж, а един подир друг и всеки в своето време. И животът на народите има, както художествените явления, един ритъм. Тоя ритъм Възраждането го запази.” (пак там, стр. 479, подч. м. - П. А.)

След учредяването на Екзархията Възраждането според Симеон Радев приключва, за да отстъпи на революцията. Екзархията ознаменува окончателното формиране на българското национално съзнание и българската нация; тя обедини българите в едно цяло, очерта българските територии, заяви непоколебимото желание на българите да живеят в своя независима държава. До този резултат се достигна постепенно, постъпателно и с уверен ход към целта. Нито един етап не е прескачан, а историята не е избързвала. Поради това и не са допускани груби грешки. И когато Любен Каравелов произнася заклинанията си за свободата, „духът на постепенност под тая мелодия замря. Отсега нататък българската история ще се развива под знака на приключенията”.

Симеон Радев формулира три основни черти на Възраждането: първата е във „високото понятие на българина за българщина”; втората - „непоколебимата привързаност към националното единство”, а третата, която май никой друг не е посочвал - „отсъствието на всяка помисъл за владетелство над чужди земи”. Тази трета черта „даде на българския народ един облик с нравствено величие в историята и едва ли не без друг пример”. Такъв пример май няма и в историята на нашите съседи. Към това трябва да прибавим е друго свойство на българския народ през този период: „Никакво поражение той не прие за окончателно, защото окончателно е едно поражение само за ония народи, които са загубили своята вяра. Вярата на българския народ през време на Възраждането бе като скала”.

В крайна сметка, същността на мащабното национално-освободително движение, което наричаме Възраждане, Симеон Радев свежда до едно просто заключение: „българският народ не е преследвал нищо друго освен осъществяването на своето пълно единство”. („Българските искания и българската традиция”, в. „Зора”, ноември 1943 г. пак там, стр. 481)

Характеристиките, които Симеон Радев дава на Възраждането, са предимно нравствени. Тези характеристики могат да обяснят героизма на национал-революционерите ни, който дори и българската историография наред с публицистиката и литературата извеждат като най-високия пример за младите хора. Но преди героизма, който е подхранен, разбира се, с нравствени пориви и въздига в морално отношение своите носители, са съзнанието и чувствата, благородството и душевността на времето и неговите цели.

3.

Служейки на каузата за освобождението на Македония, Симеон Радев постоянно размишлява за влиянието и зависимостите на България от Русия и произтичащите от тях отношения с великите сили и поведението на българските политици и държавници. Тук е обяснението на фактическата незавършеност на българската национално-освободителната революция и на българската национална идея: „осъществяването на своето пълно единство”. Разсъжденията на големия ни мислител са основани на задълбочено познаване на историческите факти и на законите на логиката в геополитиката. Ако не изучим и проумеем тази логика и нейното проявление в цялата ни история, няма да разберем какво се е случвало и продължава да се случва с нас.

Проблемът за Русия и значението й в българската история трябва да се решава трезво и умно, а не емоционално, а още по-малко политико-партизански, т. е.  пропагандно и повърхностно. Защото това е изключително важен и съдбовен проблем. Той не се изчерпва с дилемата „русофили-русофоби”, тъй като е свързан с цял комплекс от взаимодействия, влияния, геополитически интереси и съображения, съвпадения и конфликти, пряко засягащи преди всичко историческото битие на България и българите. Но опитите за разрешаването му показва степента на политическата грамотност и култура на българските политици, от една страна, както и зрелостта и националния интерес на руските държавници, от друга.

Възраждането митологизира Русия като единствената възможност някой да ни помогне да се освободим. Водачите на национално-освободителната революция, особено тези, които организират и ръководят Априлското въстание, осъзнават, че нашето освобождение ще дойде след пряка намеса на великите сили, но войната с Османската империя ще се води от Русия. Русия е тази, на която същите тези велики сили са приели, че нейно е правото да се грижи за поробените православни българи и да ги защищава пред султана. Народът боготвори Русия и с прославя руския император, очаква го с нетърпение.

След Освобождението, когато е учредено Българското Княжество, съединено по-късно с изкуствено отнетата му Източна Румелия, отношението към и с Русия придобива по-сложен вид. България е държава и като субект на международното право претендира за същия статут, който притежават всички останали държави, в това число и Русия. Напълно естествено е тя да настоява за равнопоставеност дори и с Русия и да изисква с нея да се отнасят като към самостоятелна държава. Отношенията между държавите се поддържат от техните правителства; правителствата се представляват и олицетворяват от отделни държавници и чиновници. Ако те се разбират помежду си, симпатизират си и желаят да си помагат и подкрепят, тези отношения са добри и плодотворни. Хората обаче са различни, а и различни са ситуациите, в които техните държави попадат.

Новосъздадената България още в момента на своето учредяване се изправя пред тежки изпитания и проблеми. Берлинският договор попарва надеждите на българите за единение и обезсмисля дълголетните им усилия да извоюват свободата и независимостта на изконните български земи. Към това се добавят неразрешимите със собствени средства икономически трудности. България излиза от една икономическа система, но още преди да навлезе в друга, е вече сломена и оставена сама на себе си. Започват икономически и политически кризи, които създават напрежение в народа и обществото. Държавата трудно се справя и все повече чувства надвисващите опасности. Взимат се мерки, но те предизвикват недоволства, защото засягат предимно бедните и немощните. С една дума, свободните българи заживяват по-зле от времето, когато бяха безправни роби на султана. Очите са обърнати към Русия, но тя, заради стоящите и пред нея сериозни вътрешни и външни политически проблеми не е в състояние да помага.

Освобождението е по-скоро отрезвяване, влизане в себе си и в новите обстоятелства, в които всяка държава съществува. А свободата и независимостта са самостоятелност и грижи. Българската интелигенция заедно с държавниците и политиците първи преживяват шока от свободата. Особено силен е той заради невъзможността Русия да запази статуквото от Сан-стефанския договор. В „Строителите на съвременна България” Симеон Радев разказва как, дори и тогава, когато в западноевропейския печат се появяват недвусмислени съобщения, че този договор е временен и неговите основни положения ще бъдат в най-скоро време преразгледани, интелигенцията не вярва и не чувства никакво безпокойство. „Престижът на Русия я хипнотизираше. И как можеше да бъде другояче? Победоносните войски стояха пред стените на Цариград. Великата славянска империя бе излязла от изпитанията на войната тържествующа и страшна. В своето упоение българите мислеха, че няма на света сила, която да посегне на резултатите, добити от руското оръжие. Самата мисъл за такава една възможност смущаваше тяхната съвест като грях.” (цит. по „Строителите на съвременна България”, т. 1, стр. 10-11, С., 2004, подч. м. - П. А.) По-късно мнозина от депутатите в Учредителното събрание недоумяват защо Русия не предлага свой кандидат за български княз - нима бяга от отговорност и не желае да се ангажира изцяло със съдбата на България. Следват редица действия от нейна страна, чрез които почти се оттегля от разрешаването на неотложните ни икономически проблеми. С недоумение се посреща раздразнението на руския император от Съединението. Тези факти нашата интелигенция и политическите дейци свързват, анализират ги и не могат да си обяснят защо Русия е такава.

Може да се каже (и Симеон Радев поставя този проблем като тема за анализ), че след Освобождението започва странен за българите (преди всичко за интелигенцията и политиците) процес на отдалечаване на Русия от България, в резултат на което между двете държави (но не и между народите!) се поражда враждебност, минаваща понякога границите на допустимото „усложняване”. България е очаквала и затова моли непреклонно да бъде „обгрижвана” в пълна мяра от Русия. Русия от своя страна държи българите да бъдат винаги благодарни на своята освободителка, да я слушат за всичко, да не й противоречат и да не настояват, когато тя им каже, че няма да им дава.

Национално-освободителната революция роди смели и решителни революционери с висока нравственост, готови на саможертва за свободата на отечеството, но тя не успя до подготви политици, дипломати и държавници. Нейната задача бе да създаде бунтовници и борци и увлече в редиците си целия народ, за да бъде успешно осъществена нейната висока цел. Но тя не общуваше с Европа и света, не подготвяше конструкцията на бъдещата държава, може би защото сама не вярваше, че толкова скоро тази държава да възкръсне. А когато България трябваше да се учреди в изключително кратки срокове и се устрои като модерна и демократична държава, започнаха идейни борби между хора, които не бяха подготвени и трябваше да се преустройват по време на Учредителното събрание, да се учат и израстват с дни и часове. За тях държавата бе енигма. Още по-голяма тайна бяха междудържавните отношения. Затова и толкова разчитаха на Русия и желаеха тя да ги ръководи и да им помага. Трудно и дори невъзможно им бе да се ориентират в тази истинска политическа и геополитическа джунгла, да разгадават ходовете на великите сили и се съобразяват едновременно с всички, но най-вече с Русия. А в тези отношения никой не ти говори направо, не ти го казва открито и откровено, не ти обяснява причините и крие последиците, които те предизвикват.

Русия има своите интереси спрямо България, но дори и като принадлежаща на нейната зона на влияние България за нея е само един от обектите на външната й политика. Тя не се отказва от задължението си да се грижи за братята православни християни, ала понякога е принудена да разрешава по-сложни и по-важни проблеми за своята сигурност отколкото са трудностите на България. Затова и често отлага за по-късно намесата си. Но как българската интелигенция, българският политик, а и българският народ, които живеят в „ускорено историческо време”, да се съгласят да чакат, да бъдат търпеливи, когато са изстрадали толкова много и за които всичко, дори и политиката е нравственост, откритост, честност. Липсата на политически традиции прави обществото неспокойно и нетърпеливо; то няма време да чака. Неговите действия много често са или необмислени и неподготвени, или недостатъчно обмислени и подготвени. Още по-малко те могат да са в пълен синхрон с изискванията на международната обстановка и обстоятелствата в нея. Затова и целите, колкото и велики да са, са все краткосрочни, видими, бързо постижими. Русия има друг мащаб на политическо и геополитическо мислене, друго е нейното място в Европа и света и на нея й е непонятно как и защо България все избързва и не умее да чака.

Тази политическа припряност поражда енергията в разделението „русофили-русофоби” и яростната на моменти борби между двете страни. Яростта превръща „фобията” от страх в омраза, а разделението като непримиримо, войнствено и често разрушително за държавата. В „Строителите на съвременна България” Симеон Радев разказва за трагичните изпитания за българската държава, резултат от това непримиримо разделение. За съжаление и днес се наблюдава как хора, които ако не са русофили, са непременно русофоби. Русофобите в политиката винаги провеждат открита антируска политика, която е неразумна и необоснована и във вреда на националния интерес.

4.

Симеон Радев влага доста сили, за да покаже на Европа какво става в Македония и към какво се стреми вътрешното освободително движение, както и да убеди великите държави да застанат на негова страна и помогнат българският народ да се избави от политическото иго и придобие права и свободи. Той редактира вестници на френски, ръководи представителство на организацията в Париж, обикаля европейските столици, пише статии и научни изследвания върху историята на българите в Македония. Симеон Радев иска да докаже, че тук от далечни още векове живее българско население и че неговата дебългаризация е недопустимо посегателство върху националното съзнание и българския дух. И че не свободата и автономията на Македония ще наруши баланса в региона, а политиката на Гърция и Сърбия правят това равновесие невъзможно.

За такава цел не е достатъчно да си българин и дори готовността да умреш за българската кауза още не е аргумент в твоята и на народа ти правота. Необходими са солидни научни доказателства, задълбочени анализи, убедително слово, умение да се анализира геополитическата обстановка, разум, за да се проникне в сложността на вътрешно политическата и международната ситуация, да се проумеят различните интереси и да се намира компромис и изход в неразрешимите на пръв поглед конфликти. Само човек с такова универсален и дълбок ум, какъвто е Симеон Радев е способен да изпълни подобна задача. Той очевидно е и дипломат от най-висок ранг.

В „Строителите на съвременна България”, в статиите по македонския въпрос от началото на ХХ век и особено в спомените му под заглавие „Лица и събития от моето време” Симеон Радев пространно анализира безбройните факти, проследява причините и пораждането на т. нар. „Македонски въпрос”, както и поведението на западноевропейските държави и Русия в неговото разрешаване.

Различните зони на влияние, разположени върху тази населена предимно с българско население земя, са причината за нежеланието на великите сили Македония да бъде част от българската държава. Те смятат, че това ще усили до непозволени граници руското влияние на Балканите и ще заплаши техните интереси. Затова и се възбужда недоволството на Гърци и Сърбия, както и на Турция, за да се промени етническия състав тук и така да се покажат противни на българското историческо право аргументи за българска принадлежност на Македония. Симеон Радев анализира този възел от политически аргументи и констатира, че българската национално-освободителна революция не се е разпростирала, понеже е недооценявала фактическата геополитическа ситуация, върху Македония - или ако се е разпростирала, то това е не така осезателно и категорично. Това от една страна.

От друга страна, непознаването на геополитическата реалност и високият градус на романтична възвишеност веднага след Освобождението са затъмнили разума и са оставили чувствата и патосът да ръководят българските държавници след учредяването на Княжеството. Началото или по-точно преди началото на Учредителното събрание е изпълнено с емоционални демонстрации на воля за решителност и независимост, която да накара великите сили да преразгледат решенията на Берлинския конгрес. Предлага се да не се открива Учредителното събрание, с което да се изрази протест срещу разпокъсаността на България. Но това още означава и отказ от възстановяване на българската държава. Националната разпокъсаност, смята не малка група депутати, е по-страшна от това да бяхме си останали под робство. А Тодор Икономов развива тезата, че е най-добре да се откажем от княжеството и останем заедно с Източна Румелия и Македония провинции на Турция. Въпреки високия градус емоционалност, в тези предложения има известен резон и не бива да се изключва (при цялата условност на допускането), че ако бяха осъществени, щеше да се постигне желаният ефект. Събранието обаче не ги възприема, защото великите сили и Русия се намесват решително и внушават да се пристъпи незабавно към работата за изпълнението на главната задача - приемането на Конституцията. Европа и Русия не желаят ревизия на Берлинския договор, тъй като тя ще означава провал на техните решения и то под диктата на един малък и доскоро поробен народ. Те не позволяват някой да им налага волята си. Дори и тогава, когато този „някой” е прав.

Сблъсъкът с геополитическата реалност понамали напрежението, но отново не породи достатъчно политически разум. Този сблъсък трябваше да даде да се разбере, че възстановяването на справедливостта няма да се получи с романтични пориви, а само с упорита работа и с използване на всяка открила се възможност за успех. Нужна е стратегия, а не въстания и удари във въздуха - дори и такива, които демонстрират българската непокорност и решителност за съпротива срещу великите сили. Такава демонстрация бе Съединението от 1885 г. То възстанови донякъде справедливостта, но това стана възможно, защото преди това великите сили бяха допуснали, че ще е възможно да се случи - нали Източна Румелия се намира в зоната на руското влияние. Европа не се намеси пряко, не се възпротиви, макар да създаваше след това доста пречки и спънки пред българското правителство, но те са все обичайни техни реакции при подобни „нерегламентирани” официално акции. За сметка на това присъединяването на Македония към България, както желаеше Фердинанд, или обособяването на нейната автономия, стана практически невъзможно.

Мисията на Симеон Радев, възложена му от ВМРО да информира европейските правителства за състоянието на революционното движение там и за готовността на населението да отхвърли решенията на Берлинския конгрес, е посрещната любезно от всички, с които той се среща. Оказан му е радушен прием, изслушван е с внимание. Всички политици, държавници и интелектуалци заявяват, че приемат македонската кауза за справедлива и че са готови да помогнат тя да бъде постигната. Но декларират, че задължение на всички европейски държави е да съблюдават подписаните от тях международни договори. Ако Русия настоява и постави проблема за преразглеждане, то би могло да се постигне някакъв напредък в неговото разрешаване според желанието на българите в Македония.

Но Европа не разглежда и не разрешава никой чужд проблем съобразно принципа за справедливост и уважение към чуждото желание и интерес. Особено когато този чужд интерес е в противоречие, дори и съвсем слабо, с интереса на великата сила. Симеон Радев подробно разказва кой какво му е казал, какво му е доверил, какво е изпуснал, признал или излъгал. Опитните дипломати обаче не успяват да заблудят умния и подготвен политически автор. Той сам се убеждава, че въпреки всичко мисията му ще остане без сериозен резултат - освен може би, че е спечелила някои приятели на измъчения народ на Македония. Резултатът не е малък, но не е достатъчен. Западноевропейските велики сили ревниво пазят своите зони на влияние и не допускат някой да им ги отнема или стеснява.

Русия от своя страна е сякаш „по-толерантна”, когато навлизат в нейните зони на влияние. Тя търпеливо и деликатно изчаква да възвърне собствените си сили, надява се на благоразумието на опонента си, като се пази да не би той да си помисли, че е агресивна и прекалява с претенциите си. Русия е обикновено готова, особено когато не е в достатъчно добра форма и е изгубила от военната и политическата си мощ, да отлага реакцията си срещу опиталия се да й отнеме зоната на влияние. Това е видно от българската история. Много са фактите, които потвърждават това наблюдение.

В началото на ХХ век Симеон Радев предприема своето продължително пътуване из Европа и Русия, за да изложи основните положения от идеите на ВМРО за разрешаване на Македонския въпрос. Още в Италия той се сблъсква с нещо, което ще среща навсякъде по своя път: Европа гледа на Македонския въпрос през призмата на своите вътрешни проблеми и възможностите да подобри международното си положение. И в Рим „македонският въпрос се излагаше тук предимно откъм хуманитарната му страна. Но за италианските политически лица той се поставяше на почвата на националните и държавните интереси на Италия. Тук се преплитаха разни съображения в свръзка със сложното международно положение на Италия - Тройния съюз, току-що подновен, спогодбата с Франция за Средиземното море, току-що станала - както и с нейните явни и скрити амбиции и опасения”. ( „Лица и събития от моя живот”, т. 4, стр. 169) С една дума, в Италия не им е до Македония - освен като съчувствие към човешките мъки и страдания. Но някой друг трябва да ги оправя. Кой е този друг - ами може би Русия. А по-добре е просто да се чака с времето всичко да си дойде на мястото.

В Париж интересът към Македония като към част от Източния въпрос е по-силен, но решителността на Франция да помогне е същата като на Италия. Амилкаре Чиприяни признава пред Симеон Радев: „Европа не е още подготвена да реши Източния въпрос, което ще рече: не се е още споразумяла за разделянето на Балканския полуостров”. (пак там, стр. 207) Френският депутат от Радикалсоциалистическата партия (по онова време в опозиция) откровено признава: „Македонският въпрос, неумело подхванат, в случай че бихме се нагърбили с неговото разрешаване, би могъл да ни постави в тая дилема: или да се унижим пред султана и да станем за смях на Европа, или, ако султанът се противи, да го насилим с оръжие. Употреблението на военната сила, знаем ли къде би ни извело? Вероятно към една война. Не зная дали ме разбрахте.” (пак там, стр. 237).

В Лондон пък са недоволни от русофилството на българските кабинети и затова са изгубили интерес и към Македонския въпрос. За Великобритания Балканският полуостров не бил важен. А бившият професор в Оксфорд, бивш министър в няколко кабинета на Либералната партия Брайс най-открито и без никакви задръжки заявява: „Когато България полага безусловно своите съдбини в ръцете на Русия, какъв смисъл би имало нашето угрижение за нея?” ( пак там, стр. 273) Има, разбира се, хора, които мислят и преценяват трезво и човешки - като публицистът Уилям Стед, според когото „от унищожението на Санстефанския договор ще произлязат всичките нещастия на Европа. От там ще дойде и упадъкът на Англия.” ( стр. 278).

За разлика от нашите революционери, политици и държавници Русия знае защо не може да се намесва категорично и решително в разрешаването на Македонския въпрос. Като натоварена да се грижи за поробените православни християни в Османската империя, в това число и в Македония, тя често се застъпва за техните права и успява понякога да им помогне. Русия води война и освобождава по-голяма част от българските земи, но не пледира на Берлинския конгрес за останалата, тъй като там тя е лишена от достатъчно влияние. Може да претендира, че българите са потиснати, онеправдани, убивани, но не смее да се впусне дълбоко в чуждата зона на влияние. Аз мисля, че това е причината за поведението й на Берлинския конгрес и след това. За Русия най-изгоден е вариантът за подялба на Македония между България и Сърбия, защото би включила в своята зона на влияние поне земите, които ще бъдат придадени на българската държава.

Симеон Радев, за разлика от други, познава реалностите, чрез които си обяснява нерадата участ на своите братя българи от останалите под турска власт области на Македония. Осведомен подробно за настроенията и нагласите на Европа спрямо Македония, но и за отношението на същата тази Европа към възможностите, готовността и реалните цели на руската дипломация за разрешаване на този трагичен за нас въпрос, Симеон Радев описва по следния начин мотивите на руската политика: „Първо: тя (Русия - б.м.) не искаше да се разрешава Македонския въпрос в едно време, когато тя беше ангажирана в Крайния (Далечния - б. м.) изток. От моите събеседници в Запад само един виждаше това, сър Чарлз Дилке. Второ: Русия искаше разрешение на Македонския въпрос не чрез автономия, а чрез подялба между България и Сърбия. Условията за едно сръбско-българско споразумение не бяха наистина узрели, но тя ги подготвяше. Нейното тъй енергично застъпване пред султана да издаде берат за сръбския владика Фирмилиян в Скопие нямаше друг смисъл”. (пак там - стр. 288) Затова Русия не приема и решително дори отхвърля всякакви други планове за подялба на Македония между балканските държави, уж, както подчертава С. Радев, „съобразно принципа на равновесието”. Тя се стреми да задържи тогавашното статукво, „докато се освободи от проблемите си в Азия и намери благовремеие да преследва целите на своята собствена политика”. (пак там - стр. 289)

5.

В традициите на българския ум е да следи политическите събития навсякъде по света, да ги анализира, да вниква в явленията и ги преценява съобразно нашите условия и възможността да се проявят под някаква форма и у нас. Българският ум не се изолира, не се затваря в домашното, а се съпоставя с големия свят. И Г. С. Раковски, и П. Р. Славейков, и особено Христо Ботев наблюдаваха политическия живот в другите страни и се стремяха да очертаят достоверния образ на Европа и света, в които съществува и България. Но едва Симеон Радев прояви качества на геополитически анализатор, познаващ реалностите и търсещ законите, по които се осъществява геополитиката. Чрез геополитиката той разглежда и възможното поведение на България в международните отношения, както и превратностите в българската историческа съдба.

Симеон Радев винаги търси и открива логика в международните дела. Държавите са също като хората и независимо кой ги ръководи в един или друг момент, те в общи линии следват един постоянен основен принцип и рядко се отклоняват от него. Те са предвидими - дори и великите сили, които са далеч по-хищни и безмилостни от малките. Постоянен е техният егоизъм, също както рядко се променят и интересите им. Затова ако познаваме историята и отделните държави, особено великите сили, няма да се изненадваме от решенията и постъпките им, дори ще ги предвиждаме и предварително ще определяме и нашето поведение.