БЪЛГАРСКИ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАНИ
Искам да се позова само на паметта си: каквото е съхранила - само то е от значение за моята мисловност. Издателството казва, че е издало около 300 книги, от български автори. Паметта ми може да изброи едва десетина. И то не е малко.
Защото аз имам тая привичка, че полузабравеното не само не се мъча да го възстановя в паметта си, ами напротив - умишлено гледам да го залича, да освободя паметта си от тъмен и неясен товар. Това за мен е един вид хигиена на паметта.
От тия десетина книги, за всяка една от която мога да кажа по нещо, ще се спра на 2-3.
На първо място „Богомили” от П. Карапетров.
За нашето богомилство се е говорило и продължава да се говори твърде много. Като на религиозно-етическо учение, то е, струва ми се, не твърде: много надценявано. И мистиката му, обществено-обрядната му проява е една ту мрачно-аскетичен аскетизъм, ту един социален нихилизъм, силен само в отрицателната си критика на настоящето, без никакви конкретно ясни и жизнерадостно светли перспективи.
От гледна точка пък на държавно-обществено строителство то е една катастрофална беда за нашето племе. Горе-долу така го е схванал и картинно обследвал и г. П. Карапетров. Другите му исторически романи са в по-светъл простор, в завидна историческа декоративност и един героизъм, смущаващ историческата правдоподобност.
Целите и заслугата на издателството „Древна България” са не само художествено-литературни. Основната нишка е идеалистично популяризоване на националния ни героизъм. Редица исторически лица, за които историческите данни са твърде бледни, тука са придобили ореола на романтично декорирани герои.
Такива са героите на К. Петкановите романи „Индже войвода”, „Бимбелите”, „Хайдути” и пр. Вярно е, че в обилните записки на Балчо Нейков тия лица са наивно пленително обрисувани, но колцина читатели имат достъп до тия записки, пък и онова, което разточително-щедрото въображение на К. Петканов им е придало, е не от малко значение.
Поразително изобретателна и прекаляваща в подробностите си е Фани Мутафова в своя голям роман „Солунския Чудотворец”. Чудиш се и маеш отде са тия изобилни подробности, които авторката с такава настървеност реди и коментира.
Аз смятам, че едни от най-сполучливите наши исторически романи са и ония на Ст. Загорчинов. Пълни са и с мистика, и с пластична правдивост, и с историческа декоративност.
Но „Дионисий” на П. Карапетров, който не може да се счита за напълно исторически роман, си остава апотеоза на цялото това начинание. И по своята проблематика: сливането поради своята расова близост на траки и славяни, и по своята омайваща приказност.
То и цялата наша история е по-скоро една героически-катастрофална романтика, отколкото исторически възход. И много по-подхожда за едно белетристично-драматично преразказване, отколкото за чисто научно прагматично преразказване.
В това е и предусетената сполука на библиотека „Български Исторически Романи”.
Статията е писана във връзка с юбилея на книгоиздателство „Древна България”.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 11, бр. 405, 19.11.1938 г.
