Петър Шишков

Седмокласникът от варненската гимназия Иван Хлебаров, като беглец от училищната скамейка и с жаркото намерение да плавне като моряк в който и да е кораб и на каквато и да е длъжност, най-после след дълга, мъчителна одисея един зимен ден успя да стъпи в Александрия, гдето отседна в един моряшки дом-пансион.
Две седмици след това патронът на моряшкия дом синьор Арена му намери място в английския ветроход „Аретуза”, който по въоръжение бе барк.
Ветроходът се готвеше да замине за австралийските води. Натоварен с пълен товар петрол и бензин от Кюстенджа, той се бе отбил в Александрия, за да разтовари малко дървен материал, който бе на палубата му. Освободил се от палубния си товар, „Аретуза” се готвеше за далечното си местоназначение отвъд екватора.
Тъкмо по това време Арена стъпи на палубата на „Аретуза”, водейки себе си Ивана, който бе с куфарче в ръка и със завивки, преметнати през рамо.
Арена словоохотливо зареди похвали пред ветроходния капитан за качествата на Ивана: че Иванчо бил млад момък, който до уши е бил влюбен в морето, че бил съгласен да приеме каквато и длъжност да му се даде, че бил избягал от училището, само и само да можел да се докопа до някой кораб…
Командирът на „Аретуза” капитан Айзак великодушно се усмихна и прие Ивана за помощник на готвача. Брои на Арена двумесечната Иванова бъдеща заплата заради разноските, които Иван бе направил в моряшкия дом, както и за съответната комисиона, която се падаше на Арена, а Иван със зинали уста от радост подписа един контракт за пътуване до Австралия и назад до Англия.
Синьор Арена подаде ръка на Ивана и му каза:
- Оставаш за помощник на готвача!
- Премного благодаря!
- Назначен си с три английски лири на месец! А сега, на добър час и добра сполука! - тупна той Ивана по рамото и си отиде.
Капитан Айзак препрати Ивана до корабника, който от своя страна му посочи едно легло за него в десния борт на носовото моряшко помещение и кратко му откъсна с мимика:
- Облечи се в работните си дрехи и веднага иди в кухнята!
- Аll right! - сияющ отвърна Иван, който още от моряшкия дом се бе понагълтал с няколко английски изречения, като основа за понататъшните си постижения на море.
Десетина минути след това Иван, преоблякъл се в нови дочени, сини, работни дрешки и с бял чехол, който му бе даден от готвача, взе нож и започна да бели картофи отвън до вратичката на малката корабна кухня, съградена изцяло от ламарина.
Забели той картофите със сияющи очи и с леко зинала уста от накипяла радост… Сияеше той, защото целият свят се отваряше отпреди му… Забели той картофите, закълца лука и морковите и внимателно заслуша своя непосредствен началник, готвачът, който се оказа италианец под краткото име Пепо, или просто Коко, както го наричаха в кораба.
След това юнашки той забърса тенджерите и тиганите, заналива вода тук и там, а очите му, като ластовички през есенен топъл ден, бягаха по всички посоки на кораба, жадни да се запознаят с всичките любопитности и особености на новото му подвижно жилище, в което той видя две черни фигури на негри и три жълти фигури на китайци.
И като в захлас пред интересен кинофилм, той неусетно изкара първия ден в усърдна работа в кухнята и около кухнята…
След като се запасиха с достатъчно количество сладка вода, солено месо, нарязано и наредено в две каци със саламура, както и с двадесетина чували галети, два дена след това „Аретуза”, завързана на влекало от един двукоминен влекач, бе повлечена навън из пристанището, за към откритото море…
Духаше хладен, северен вятър, който вероятно идеше откъм Балканския полуостров или от Анадола. Там горе, на север, вероятно със сняг се покриваха планините и равнините, а тука само лекият отзвук на зимното време се чувствуваше. Носеше се лекият облъх на зимния вятър, за да се превърне по на юг в желана прохлада над знойните африкански пясъци…
Щом излязоха на свободния рейд, капитан Айзак отривисто заповяда:
- Аll over! Да се разгънат платната!
Матросите като един човек занаскачаха по местата си: едни по вантите, други долу по палубата на определените си места за във време на маневра на платната… Бързина, ловкост и като че ли и бъркотия! И отсечени подзаповеди се понесоха от едни към други… Заповеди къси, ясни, кратки, удрящи, като чук.
За пръв път в живота си Иван гледаше моряшката опасна работа по мачтите и рейте.
Матросите, опрели корем о реите и стегнали крака като пружини о въжетата, методично и хармонично започнаха да разтварят и разпущат платната.
Развързаните платна се обтягаха тук и там от всичките краища на палубата. Заскърцаха куки и скрипци, рей и железни обръчи, заносиха се още по-резки команди, непонятни за Ивановите уши.
И едно след друго платната започнаха да се закрепват и горе по рейте, и долу по палубата чрез безбройни въжета и въженца…
И щом Айзак реши, че платната бяха нагласени, с рупора си в ръка, спокойно и громко той прокънтя през него към капитана на влекача:
- Освободете ме от влекалото си!
Влекачът спря хода си, даде слабина на влекалното си въже, което в миг го откачиха от „Аретуза” и го цамбурнаха във водата.
Освободил се от влекача си, във втория миг баркът се извърна леко на левия си борт и пое вятър в дясната си страна. Издули се платната, като полумехове, баркът като пришпорен кон рипна тежко напред…
Засочил се с водореза си на северозапад, Айзак се впусна в лавировка.
- Сбогом! И на добър час! - завикаха египтяните от влекача.
- Благодарим! Сбогом! - отвръщаха от „Аретуза”.
- Сбогом, сбогом! - Иван развяваше белия си чехол към Александрия. - Сбогом, сбогом, - продължаваше Иван, пред чийто унес се откриваше широкият, далечен свят.
„Аретуза”, закрепила платната си здраво, се понесе плавно по съвсем нежеланата северозападна посока, която й се налагаше от противния вятър. Налагаше й се да лавира. Заставена да бъде по-далечко от брега на делтата на Нил, ней се налагаше по-кръгло изобикаляне чрез лавировка.
А делтата на Нил започваше от тука и се точеше чак до Порт Саид, който трябваше да гонят…
И в лавировка към северозапада, а после към североизтока, след три часа Айзак, като реши, че бе вече доста далечно от тинестото и плитко крайбрежие на делтата, основно закрепи платната на десния борт, пое вятъра в лявата си страна, а водорезът засочи право на изток…
Оттук до траверса на Порт Саид имаше около 150 мили.
- Почти толкова, колко е разстоянието от Варна до Цариград! - весело се усмихна Иван към гърка Яни, с кого се бе вече сприятелил.
Едната вахта остана на дежурство, а другата отиде да спи.
А Иван Хлебаров се зае с кухненската си работа както вчера и завчера.
Продължавайки да се носят все от същия вятър, който ги бе поел от александрийския рейд, по обед на същия ден те отминаха далечния траверс на фара Розета. Посреднощ отминаха и далечната траверсна светлина на фара върху носа Бурлос, а на съзоряване, след като срещнаха много светнали, плаващи дворци, с водорези, сочейки на север и на юг, те пресякоха траверса и на последния на нилската делта фар - онзи върху Дамиета…
И по време на слънцеизгрева, с намалени, подбрани и снишени платна и с червен флаг на първата си мачта, те се заплъзгаха все по-бавно и по-бавно към отвора на Порт Саид, кацнал върху водна равнина, обгърнала го от всички страни, приличен на изкуствен остров.
Иван Хлебаров, с готварски нож в едната си ръка и с парче месо в другата си ръка, лудешки изскокна из кухнята и захласнат загледа статуята на Фердинанд де Лессепс, която бавно подидваше към водореза на „Аретуза”, а в същото това време един пилот из една моторна лодка умело и енергично се прехвърли през борта на ветрохода им и застана на леко повдигнатия мост до Айзака, комуто той късо отсече:
- Добро утро, г-н команданте? Отгде идвате?
И пилот и командир завързаха служебен разговор, който съвсем не интересуваше Ивана.
- Боже, Господи! - молитствуваха Ивановите уста пред гледката, която му се откриваше.
- Боже, Господи! - шепнеше сърцето му, преизпълнено от незнайни чувства на благодарност…
„Аретуза” пресичаше в траверс величавата статуя на Лессепса, който, прострял дясната си ръка към входа на канала, като че ли искаше да каже:
- Иване, пътят за целия свят ти е открит!
Ивановият поглед остана като закован върху статуята, до която минаха само на няколко метра разстояние.
След малко „Аретуза” бе завързана на един кей, и се реши, че утре по време на слънцеизгрева ще поемат пътя си за към Суец…
А Иван не стихваше от радост, загдето съдбата му бе го качила на „Аретуза”, която отсега нататък му откриваше целия свят…

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 19, бр. 2, 1942 г.