Татяна Че

превод: Люлин Занов

ДО ОБЕЛИСКА

Блести звезда над обелиска,
под нея - падналите в списък,
които пазеха в патрон
адресите на своя дом.
Незнайни има и до днес -
геройски паднали без вест.
Летят над обелиска птици,
под тях - скърбящите - стотици.
Сред тях прегърбен, побелял,
стои старикът онемял,
с медали много на гърди -
дошъл отново до Берлин.
Сълза в очите му блести,
героят с кърпа я изтри.
И чу го стихналият дол:
„Момчета, тук съм… Аз дойдох…”
Притихнаха дървета с клони,
тревите сториха поклони,
а лайки, цъфнали в полето
изтриват болката в сърцето…
Пред обелиска днес стоим -
умрелите не ще броим,
но трябва да ги тачим ние -
та спомен да не се затрие!

ОБИДНО Е ЗА ДЪРЖАВАТА

Цари над могилата днес тишина -
не стряска съня на децата война,
тревожи хлапаците друг интерес,
изкълчва душите „любовен прогрес”.
Дошлите младеж и девойка сега
пред Вечния огън не плачат в тъга.
В нозете на воин не слагат цветя,
какво ли говори във тях съвестта?
И клюмна Русия със бяла глава,
че вместо с пшеници - полята - с трева.
Едни със джобове, пълни с пари
и зверската похот в очи им гори.
Брезите изсечени и, пън до пън,
грозят ни природата руска отвън.
И съвест убита, и правдата - в клуп,
какво ли остана в земята ни тук?
Защо ли воюваха, мряха в война,
нима за това? И до днес не разбрах!
На Господ се моля да ме убеди,
че съвест и правда са живи в Русия.

Русия, ти горда си майка, аз знам -
нима ще дадеш да те тъпчат без срам?

СТРАСТ

Със незаключена врата
посрещам ви сама. Влезнете.
Носете чаши със вина,
компания ми направете.
На мен ми стигат капка-две,
така се радвам, че сте тука!
Ще светне огън - ще зове,
страстта в сърцата ще почука…
Хвърлете минало-било,
сега живейте вие смело,
а, ето спалното бельо -
не гледайте тъй неумело.
Виелицата вън кръжи,
снегът на купчини се стеле.
Животът ни ще продължи -
потръпва всеки поотделно.
Като прашинки се държим,
но смисълът сме овладели.
Вий мои сте! Да продължим!
Така поисках! Вие? Ще ли?…
Почуква клонка по стъкло,
вратата скръцна най-сърдито:
„Къде така пак? За вино?
Това е още недопито!”

ЕСЕНИНСКА РУСИЯ

Зад пожари, зад пепел и зими,
зад мъглите аз виждам страна -
там по капчица щастийце имат,
зарад дългите мъки в света.
Там в златистите бранни полета
се разстилала житната шир
и над люлката селянка клета
песен пяла за млад богатир…
Там делили последни трошички,
превареното мляко от пещ
и картофи - по малко, за всички,
козунак по Великден горещ.
Над талигите залезът греел,
вечер синя се спуска в степта
и пастирчета волни лудеели -
светлоруси немирни деца.
Между къщите танци въртели
и за празник се сбирал народ.
Като цигански табор блестели
край луната звезди в хоровод.
Те в затънтени кръчми гуляли
после тежкия, робския труд,
в сенокоса в полето раждали -
на Есенин във края прочут!
Тъй, от нищото тръгват нагоре -
рат безбройна, но с жар във гърди,
босоноги таланти, но горди -
тях великата Рус ги роди!