Ана Александрова

ПОСЛЕДНИЯТ СТИХ

Безпощадният залез… И трезвост в пияния мрак.
Клепачите жадни притворила в праведност ледна,
как искам да видя детински усмивки! И пак
да целуна цветя и тревица с въздишка последна.

Да погаля на моето куче сплъстения лоб,
с всеотдайния зов на сърцето му нека да тръпна…
Обичта ще ме топли навярно в смразения гроб…
Знам - лъжа е! Но все пак - надежда попътна!

Ето, иде навъсен… Скъсява се дългият път.
Съвестта е спокойна. Всичко стойностно вече е в посев!
Безпощадната сянка стопява се… Пее смъртта,
дочула последния стих: „Милост, Господи, прося…”

ЕПИЛОГ

Десетина дежурни думи,
натежали в един некролог -
ето края дълбокоумен
на жесток епилог.
И стопяваш се в горските бурени,
ставаш мравка, охлюв, трева,
а по кръста - име и дата
се разчитат едва…
Но в праха на просънена лавица
ще светулка пламъкът тих,
осветяващ в забравени страници
твоя стих…
И навярно докоснат случайно
от две любопитни очи,
ще прозвъннат твоите тайни
и любов ще звучи…
Ще звучи…