Елица Дубарова

доктор на филологическите науки, преподавател по антична и западноевропейска литература в университета “Асен Златаров” в Бургас

Винаги съм приемала приятелството ми с Калоян като дълбоко предопределено. Калоян беше от хората, които няма как да те оставят безучастен в разговор за духовните неща, като на свой ред с лекотата на ерудит умееше да доразработва и темата на събеседника, да провокира надграждане, да сподели друга гледна точка (без никакво натрапване), а това в крайна сметка и за двама ни доставяше удоволствие.

Тази двустранна пълнота на нашето (литературно преди всичко) общуване беше за мен като даденост. Вярвах, че ще я имам винаги.

Телефонното обаждане, известяващо кончината му, ме сполетя като бедствие.

Вцепенение, страх, ужас, неверие… трябва ли да изброявам. Смятам, че и в човешки, и в професионален план загубата на Калоян е тежка не само за мен, но и за тези, които можеха да бъдат негови колеги, ученици, последователи на безпримерната му всеотдайност във всичко.

Обичах и продължавам да обичам Калоян, защото по уникален начин преживяваше литературата и нейните велики идеи - винаги в перспективата на мистично разбираната цялостност, която самият Калоян търсеше (и в крайна сметка намери).

Беше емпатичен във всичко, а дълбоката му чувствителност се родееше с тази на най-нежните романтици, с чието творчество аз самата се занимавах по времето на нашето активно приятелство.

Научните му търсения (фокусирани върху произведенията на Херман Хесе) никога не забравяха Бог в литературата и Бог в живота на големите писатели.

Всъщност религиозното чувство, което Калоян виждаше в творчеството на Хесе, беше и неговата собствена религиозност, на която той не изневери, и която смятам, че беше филиз пак от стеблото на романтичната литература, филиз от творчеството на самия Хесе и неговите големи учители - Новалис, Клеменс Брентано, Жан - Паул, Е. Т. А. Хофман, Хьолдерлин.

Като един истински интелектуалец, Калоян се бунтуваше срещу пошлостта на действителността, но това беше „бунт” на самарянин - едно благородно смирение пред всичко и съзерцание на нещо, което като че ли само той имаше сетива да види.

Критериите му за достойнство не идваха отвън, не бяха вторично изработени. Калоян ги носеше, вплетени така естествено в цялостната си нагласа, че по всичко личеше, че тази духовност е повече от интелектуална.

Вярвам, че синьото в сините очи на Калоян беше събрало в себе си пак тази романтична любов по (сините) вселени на безкрайността, а може би по „поетичното извънвремие” на самия Хесе.

Всъщност изследванията на Калоян върху творчеството на Хесе, предмет на тази книга, са част от неговия литературнонаучен проект, на който не му бе съдено да види своя край.

Искрено вярвам обаче, че идеите на Калоян, както и неговата благородна душа, ще намерят пристана си в една лека, въздушна безкрайност, по която, съзнателно или не, всички копнеем.

Вярвам, че мистическото чувство по целостта на света - тукашен и отвъден, което Калоян преживяваше ведно със своите научни търсения, ще намери в други изследователи нов израз, а настоящата книга може и трябва да послужи като вдъхновение.

За Калоян, моят приятел и духовен събрат, винаги ще има(м) памет и любов!