Хлои Куцумбели

за книгата „Бялата амфора” от Елка Няголова

Има една бяла дама, една изключителна поетеса на съвременната българска литературна сцена. Нарича се Елка Няголова. Характерно за поезията и са ярките и изящни образи, стихотворения - балади, всяко едно от които разказва своята малка история, със своя структура, с начало, изложение и край.

В тези рамки стихотворението постига своята цялост и достига своята кулминация. Балада за една череша, една следобедна молитва, малка мравка, преобръщаща слънцето, една изящна атмосфера, ефирна и светла, една стихосбирка с блестящи, дантелени стихотворения.

Същевременно имаме въпросите за съществуването, за тленността на думите, за нашето друго Аз и вътрешния ни глас. Общуването с Божественото. Животът, който продължава, внуците, които ще довършат започнатия валс.

И всички лица на любовта и приятелството. Съпреживяване, поглед изпълнен със съчувствие, с мъдрост и разбиране на човешката природа.

В тази стихосбирка няма нищо абстрактно, объркано и неразбираемо. Мислите и вълненията на поетесата достигат директно до читателя. Чувството е истинско и неподправено.

Самата тя е една бяла амфора, крехка и безценна, изпълнена с пукнатини, през които преминава светлината, и поетесата Елка Няголова пише:

„С пръст докосвам парчетата
вътре в мен
амфората стене.”

Понеже пукнатините на амфората, позволяващи да проникнат светлината и въздухът, това са опитът и мъдростта, духът на поезията.

Защото всички пишещи, много добре знаят, че ако в мидата липсва бисерът на страданието, ако няма рани, белези, пукнатини, събрани парчета, не може да се твори изкуство.

Защото изкуството е пределът, най-високата точка, която не е достигната, невъзможното, отсъствието, бездната.

Какво се случва в четвъртък 16-и март 2016? Коя любов, кой копнеж? В кой ден, в кой час? На кое стъпало всичко може да се провали? Пред кой праг, пред коя врата всичко се спасява? Коя е значи рецептата за Четвъртък? Рецептата за любовта, която неизбежно и опасно е надвиснала:

„но трепереха й коленете - като за световно!
И студено й беше в четвъртък - в този час ранен!
А надолу бе тъмно. И вълчици негалени виеха.
А надолу бе бездна - толкоз стълби и никакво чувство!
Любовта си свали ръкавиците и с юмруче присвито
върху близката бяла врата
почука…”

Самата поетеса е бялата амфора. Какво очаква:

Амфора - атлас от белези
сред музейни,
глухи камъни…
…Ще лежа, докато някой
реставратор
ме намери.

Коя е тайната градина на поетесата. Съществува ли на картата? Има обаче означени пътищата, водещи до нея. Единият е на любовта. Другият е на поезията. И трети - е този, на мечтата. В тази тайна градина намираме, най-съкровеното си Аз, Самия Бог, свързването на човека с Бога, както и оневиняването на душата. Любовта на неприсъстващото, недоизказаното, неосъщественото. Тоест изконното, първоначалното в поезията. От стихотворението „В небесната градина”:

„…В градината, дето никой за нищо не пита
и само глухарчетата на светлината можеш да духнеш,
за да видиш как всичките земни представи
тук като кратък сън се разлитат…
В Онази градина, в която зная:
няма да трябват думи,
нито погледи коси,
ни име…”

Никое стихотворение не ни принадлежи изцяло, във всяко стихотворение зрее продължението, всяко стихотворение съдържа всички стихотворения написани преди това и всички, които ще бъдат написани в бъдеще.

Има една невидима нишка, която ни свързва с поетите и поетесите, които обичаме, едно избирателно роднинство, Марина Цветаева. От стихотворението „Сълза за Марина”:

„…Но питам се: защо пред мене,
защо след толкоз време още
едни шест грама глухо стенат
в безпътните ми, дълги нощи?…”

В стихотворението „Преброяване на приятелите” , с изящество, тъжен хумор и автосарказъм, поетесата си представя погребението си - с няколко приятели, през август, без речи и излишен патос и се надява да успее в излитането, както пише в изключителния си последен стих.

За отбелязване е, че поетесата пише за една тягостна тема, без да използва думи като погребение, ковчег и пр., а и самото заглавие, „Преброяване на приятелите” е доста подвеждащо. Блика бяла светлина, настроението е задушевно, действието се развива през август, един циганин свири на цигулка, а приятелите четат стихове. Прилича, сега като си го мисля, на идеалния вариант за погребение .

В стихотворението „Прилепът” поетесата рисува един прилеп, с черните си крила, обърнат наопаки, който чука на един прозорец. Отчаянието, самотата, любовта, усилието да бъде чута, да се докосне до другото, отчуждено и безразлично, в една силно емоционална образност:

„…Затова поседни за минутка и се вгледай в стъклото -
аз съм прилепът с черни крила и със сънища бели.
Отвори - поделена надве, самотата е като живота:
трябват двама, за да достигнат свойто Седмо небе.”

Христос Хартомацидис е превел стихосбирката от български на гръцки с внимание, чувствителност и любов. Тъй или иначе, владее прекрасно и двата езика и успява да преведе поетичността и ритъма на превежданите стихотворения и най-вече - да пресъздаде настроенията и самата атмосфера, която толкова прилежно гради поетесата.

В крайна сметка преобладаващ елемент на тези стихотворения е светлината. Тя нахлува мощно в стиховете осветявайки лицата, стига до дълбините и изпълва страниците. А преводът я пресъздава, позволявайки и да блести.

Резюмирайки, ще перифразирам последния стих от последното стихотворение на книгата:

Това е книга за една череша, една птица, един облак и една икона.

И с това е казано всичко!