ЖЕЛАНИЕ
ЖЕЛАНИЕ
В небето мълком странствуват звездите,
самотни сенки бродят в късен път;
едвам, едвам отливат се водите:
след морен ден земята си отдъхна,
задирена от слънчевия лик,
и всичко живо се смири, заглъхна
под руното на лунния светлик.
Аз искам да заспя на твойта гръд.
——————————
в. „Литературен живот”, г. 1, бр. 10, 04.12.1940 г.
ГОРЧИВ ЖРЕБИЙ
Огромна скръб във погледа му блика,
задавен вик раздира му гръдта,
над камъка безволен и безсилен
като мъртвец той грохнал е сега.
А черна кръв от пръстите разбити
на смъртна мъка белега чертай.
Не в плочата, а сякаш във гърдите си
на своя син сам името дълбай.
Затуй ли той безстрашен отстоява
години ред пред стръмните скали
и с своя чук гръдта им раздвоява
всред крясъка на дивите орли?
И тежките отломки като вихър
понисаше на яките плещи.
Той с мъките, с стихиите бори се
на челядта си дните да гради.
Да беше се откъртила скалата
в последний час със тежкия си труп
и да премажеше гръдта му и главата,
като змия под гръмоносни чук!
Не би дочакал страшната присъда,
не би познал той жребия горчив -
като скала сърцето си да кърти,
до капка кръв, додето го разбий…
Огромна скръб в очите му ридае,
не плач, а вик раздира мъжка гръд.
На своя син той името дълбае
в сърцето си, във живата си плът.
НА СЕБЕ СИ
В душата ми нито следа от стих, ни рима,
в гърдите ми мълчи и глъхне песента,
а времето лети край мен неуловимо,
за да изчезне в бездните на вечността.
Нима не съм и аз частица от живота,
не грей ли слънцето навън и зарад мен?
Прегъната на труд и грижи под хомота
посрещам и изпращам с болка всеки ден.
И влача се едвам, отпаднала, разбита,
душата и плътта от мъка ме болят,
пред нещата са като в мъгла обвити
и скоро може би очите ми ще спрат.
Ще си отмина като сянка в мрака скрита,
ще ме забравят, знам, не много след смъртта,
ще прочете стиха ми някой, без да пита
за мене, мъртвата, за моята съдба.
Но не, по-трайни са на мойте дни следите,
душата ми по-звучен пяла е псалом.
Най-святата любов отхраних си в гърдите -
три живи същества, три лъча в моя дом.
И ведно с мойта кръв в сърцата им премина
като заветен дар безсмъртната любов:
към цели хорски род, към брат и към Родина,
към скитника злочест без дом и без покров.
А кой по-звучен стих за любовта човешка,
която някога разпнаха чрез Христа,
що с мъдрост, с благослов прощава всяка грешка
и с радост сменя скръб по скръбните лица.
И таз любов в гърдите млади заживяла,
от род във род до век ще стигне може би,
а моят стих, в къс книга прашна, пожълтяла
превърнат в жива кръв в сърцата ще трепти.
——————————
в. „Литературен живот”, г. 2, бр. 5 и 6, 06.07.1942 г.
