Свежа Дачева

***
Като цветя,
откъснати от градините на вечността, потопени
в предопределената ни чаша вода живот -
поддържаме химическите реакции на чувствата си,
фотосинтезата на мисълта.
С какво съм по различна от лалето,
което намерих откъснато и захвърлено вчера.
То днес - потопено в чаша с вода,
опитвайки се да контролира
обърканите си жизнени сокове - притъпява
туптящата рана на прекършеното си тяло,
залъгва огнено-златните си листа, че ги има.
С какво съм повече от лалето,
което съзерцава света през случайния прозорец,
а през туптящата рана
на откършеното си от вечността тяло -
като през интроскоп - наблюдава
биологичните бури между живите
и мъртвите потоци в клетките си, додето замрат
и додето със лека въздишка се разпадне
в червени усмивки на пода сред тази
случайно измислено стая.

***
Колко е утешително да знам,
че освен нещастният човек
в стаята,
аз съм и дървото,
под прозореца вън,
и вътърът,
който разлюлява
клоните му…

***
Половин живот вървях по лед
и все внимавах да не падна.
Съсредоточена в това, не забелязах,
че натежавам…
Когато ледът пропадна
пад тежестта ми, преди да успея
да извикам от ужас, разбрах,
че съм риба,
която тъй дълго се е мъчила
на сухо.

***

на В. Уулф и на много други скъпи за мен хора

Ние получаваме меланхолията,
тъй както ябълката - личинката,
още при зачатието.
С растежа на душата ни,
расте и червейчето,
докато се превърне в голяма,
студена и мощна змия,
която обикновено спи, свита на дъното.
Когато се събуди, тя се протяга,
и за броени часове се превръща
в многоглавия змей, който пресушава
кладенците на смисъла,
който угасява всяка искрица радост,
защото истинското му име е смърт.

***
Илюзиите са като сенчести дървета.
Но когато се запалят,
горят като клади под душите ни,
завързани на смъртния стълб
от самата Истина.
И само ако са феникси,
душите ни излитат из пепелта
и с благодарствени песни поздравяват
своя палач.

***
Дърво над пропастта,
защо цъфтиш, и за кого ще бъдат
плодовете ти?

Цъфтиш единствено за хълма,
където вятърът случайно те довя,
а плодовете ти - невидими за другите -
ще хранят мравките и птиците…

***
Снежинката -
кристален дъх от висината - избра
ухото ти, за да се вслушаш
в мига на стапянето: как прозвучава
като въздишката на дух,
объркал пътя.

***
Думите, които пиша,
са от едно безкрайно стихотворение,
започнато някога, отпреди мене,
върху небето…
Само думите, които успея
да запиша на хартия,
са тези, които достигат
до тебе сега.
Но след мен -
всеки път, щом погледнеш небето -
ще откриваш по някой стих,
записан там от мен…
записан там от някого…
записан там от собственото ти сърце…