Иван Доброгледски

1990 е годината в която на мен, офицера от специалните части на ВМФ, ми се случиха няколко нещастия. А може би щастливи бедствия ?

*
Първото беше на 30 януари. На военно занятие в източните поли на Стара планина скъсах бицепса на дясната си ръка. Последва тежка операция, 40 дни в гипс и решение на ТЕЛК за инвалидност. След още 40 дни вече движех нормално ръката си, а мускулът почти беше възстановил първоначалните си размери - за голяма моя и на лекуващите ме лекари изненада.

* *
Второто се случи на 2 август, Илинден по Юлианския календар, на дъното на един приказно красив морски залив южно от Царево. Всяка година на летния водолазен лагер аз запознавах 4 - 5 здрави момчета от разузнавателните части на специалните отдели на МО и МВР с основите на водолазното дело…
Нея година изискванията към четиримата кандидати бяха особени. Трябваше за същото време както други години да изградя у тях много повече умения, предвид естеството на бъдещите им задачи.
Всичко вървеше успешно до един от последните дни.
На 20 метра под водата на един от обучаемите му свърши въздухът. Даде сигнал, че не може да отвори резервата. Подадох му от моя въздух и се опитах аз да я отворя, но вентилът беше нещо заял, затова свалих моя апарат. Подадох му го и взех неговия, за да го проверя защо заяжда, като очаквах, че младежът равномерно ще подава въздух на двамата, докато аз ремонтирам апарата му. Целях две неща - да му покажа, че и на дълбочина може успешно да се решават възникнали проблеми и второ, да проверя психическата му издръжливост. За съжаление, успях да осъществя само втората част от намеренията си. В момента, в който моят апарат се оказа на неговия гръб, той беше вече на 5 метра изплувал нагоре. В беса си завъртях с такава сила крана на повредения, че въртокът на вентила остана в ръката ми. Друг изход освен да изплувам аварийно - което беше почти толкова смъртоносно, колкото да остана долу до повредения апарат без въздух - нямаше.

Изплувах почти в безсъзнание. За щастие, на няколко метра от осигуряващата ни лодка. Грабнах един пълен апарат, който моите момчета ми подадоха и заповядах да се приготви барокамерата и да се вкара за лечение провинилият се боец. Върнах се на дълбочината, на която беше станала злополуката. Намерих повредения апарат и вързах за него осигурителното си въже, за да могат да го издърпат горе. Направих опит да намеря по-големи дълбочини, но наоколо дълбочината беше еднаква: около 20-22 метра. При състоянието, в което бях, не беше разумно да се отдалечавам много от осигурителната лодка. Използвах времето да се любувам на подводния пейзаж. Върху големи каменни плочи попаднах на почти цяло стадо калкани. Успях да набуча с ножа си два броя и да ги закача на кокана. В това време другите бяха изчезнали.

Завързах кокана с калканите за повредения апарат и осигурителното въже, за да мога да се движа свободно и продължих поиска си. Останалите калкани не можеха да са много далеч, знаех го от опит . Открих ги не след дълго. Избрах си най-големия и с отработено движение забих ножа си в нервно-парализиращият център, на няколко пръста зад главата му. Бях улучил точно, защото това предизвика у него само леки конвулсии. Натискайки ножа с лявата ръка, внимателно пъхнах дясната под него, хванах острието на ножа и го вдигнах . Беше наистина огромен. Главата му бе на нивото на раменете ми, а усещах как опашката му опира в плавниците ми. Занесох го и го нанизах при останалите. Време беше да излизам. Трябваше да спазя всички спирки на изкачването. Горе наистина ме очакваха. Декопресионната камера и цял лекарски екип бяха в готовност на кораба. Наистина, имахме късмет като в приказките - два дни преди това в лагера беше дошъл екип от лекари, занимаващ се с научна разработка за реакциите на водолазите при екстремални условия. Докато аз декомпресирах под водата, те вече бяха успели да направят един бърз лечебен курс на боеца .

Прекарахме 4 часа в барокамерата, в компанията на млад лекар и неговата красива асистентка. Спомням си само, че когато налягането в камерата се изравни с това на дълбочина 60 метра, ни обхвана необяснима / научно тя си е напълно обяснима / веселост и голям смях падна .

***
Третото произшествие през тази година с мен се случи през един септемврийски ден с висока облачност.

Тъй като операцията и последвалите от нея болнични ми попречиха да си направя парашутните скокове, при контролния преглед пред авио-лекарската комисия в София успях да си уредя да направя нормата си за годината, като участвам в един парашутен лагер в Пловдив. Този петъчен последен ден на лятото по нищо не се отличаваше от останалите топли дни на месеца. Единствено пухкавите бели облаци горе ни задължаваха да скачаме от по-малка височина. До напущането на вертолета всичко беше нормално. Бях последен в захода. След мен, освен екипажа, оставаше само спускачът - атлетичен мъж около 35 - 40 годишен, с над 3000 скока. Бивш национален състезател с прозвище Вица. Той беше също готов за скок със спортният си парашут тип “крило”. Виждайки къде скочиха първите, направи ми знак да задържа - вятърът горе беше силен. След секунди почувствах потупването му по рамото: беше време да напускам вертолета. Изнесох се внимателно навън, хванат с дясната ръка за борда, леко се отблъснах и оставих въздушното течение да ме понесе. Мигът е невероятен. Изчезва шумът от двигателите на машината, настава звънтяща тишина, гледката е неописуема. Правил съм го стотици пъти и всеки е неповторим по своему. Падах много стабилно, но време за експерименти нямаше. Височината, от която скачаме, нормално е 1200 метра. Високата облачност налагаше скоковете да са под 800 метра. Инстинктивно знаех, че петте ми секунди са изтекли. Издърпах ръчката, но не почувствах отваряне на основния парашут. Ударих го с лакти отстрани - резултатът беше същият. Движението на ръцете и неволното свиване на краката наруши стабилизацията на тялото ми, което би се компенсирало, ако парашутът се бе отворил. Започнах да се въртя през глава. При второто завъртане дочух гласа на Вица: “Морски, дърпай, закъсня!” Повече не се колебах. Издърпах рязко ръчката и видях някаква странна светлина, съпроводена от гръм на отварящия се парашут. Дали това бяха слънчеви лъчи, проникнали през пухкавите бели облаци, парализа от резкият удар на коланите на запасния парашут в лицето ми, или просто Божията ласка, и до ден днешен не зная. Зная само, че живея своя втори живот и че Бог ме обича и не желае смъртта ми. Аз имам мисия на тази земя, която все още не съм изпълнил. Вярвам в предопределението на съдбата. Каква е степента ни на свобода е тайна на времето. Защо именно на времето? Не зная! Може би в нас има закодирана информация, която се освобождава само при определени обстоятелства. Това навярно би било най- голямото постижение на науката през новото хилядолетие - да намери код към знанието, закодирано в света около нас и в самите нас.

РАЗГОВОР С БОГА В МЕН! НАЧАЛОТО!

Май 15, 2014 г.
Четвъртък

Хвърлям бегъл поглед на последните мои записки.
Господи, прости ми! Прости ми, че забравих, че си ни създал нас хората по свой образ и подобие. Забравих, че носим божественото в себе си, че ние също сме богове.
Оставих битовизмите, тъмнината и разрушителните мисли да властват в моето съзнание. Забравих, че любовта и светлината са водещи.
Аз, който съм един от знаещите!? А какво остава за милиардите незнаещи?
Аз, който зная, че всяка частица от човешкото тяло е холограмен образ на цялото тяло и се дразня, когато се отнасят с насмешка към лекарите - холистици.
Аз, който зная, че нашето съзнание е холограмна частица от съзнанието на вселената.
Аз, който зная, че зная толкова малко, но все пак зная, че втория от седемте херметични принципа гласи: “Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе” и че ние сме само прашинки от многоликия образ на вселената и в нас има всичко, което го има в цялата вселена.
Аз, който зная, но го забравям толкова често и се превръщам в един от милиардите незнаещи.
А може би всички знаем? Просто понякога подсъзнанието ни е похлупено с диамантен похлупак и не може да се свърже със съзнанието ни.
Гледам утринните капки роса по тревата в ранното утро. Вдишвам кристалния доброгледски въздух и си представям как любовта и добрината обгръщат света.
Охлюв пълзи по влажното стъбло на дървото пред мен. Спирам се и го наблюдавам. Накъде ли е тръгнал носейки проблемите на своята къща? Пожелавам му с усмивка да достигне крайната си цел.
Аз, който зная!
И вие знаете! Хора????