Димитър Кенанов

Нея ли нарекли щастие?
Намерих подкова.
В полето.
Тежка,
проста,
без намек за каприз.
И само жадна да догони
отминалия си бегач.

В аналитично-споменните ми студии за ранния Янаки Петров се връщам към Хасковския културологически контекст от 60-те години на миналия век като уточнявам: „Тук нямам намерение да представям тогавашните местни поети и разказвачи, но само искам да подчертая приятелския ми творчески диалог с Генчо Христозов и Огняна Свиленова (Ярко талантливата, добрата „посестрима” по перо в определен момент напуска „Хасково благословено” - така Огняна Свиленова отбелязва мястото на написано писмо до мене)”.
Продължавам сега тези редове за Огняна Свиленова, която сигурно заради почувствано неприязнено отношение напуска Хасково, установява се в Пловдив и дори променя литературното си име на Свилина. Лекарка по професия, Огняна Каратепелиева-Свиленова / Свилина, смирено служейки на поетическото си призвание, за мене се оказа незаслужено забравено, достойно и голямо име в нашата съвременна поезия. Още нейната първа сбирка „Дишат мигове” (1971) следва да бъде положена в първия ред на „тихата лирика”, придошла като златна река след т.н. Априлско поколение.
За да се уверя в това, разгърнах страници от публикувани материали на конференция за „тихата лирика” във Велико Търново през 2015 г. Главен инициатор на събитието е университетска институция, наследила сградите на някогашното АОНСУ в столицата и, може би, затова по-точното название следва да бъде „Нова академия за обществени науки и социално управление”. С каква жар главните организатори говореха срещу критика Пенчо Данчев в амбицията да заемат неговата роля в мъглявината на следдесетоноемврийската епоха - да разделяш и да противопоставяш, идеологически да клеймиш едни, да развяваш като знаме на „демокрацията” имена на други.
Нищо ново - все едно че слушах да се четат преобърнати страници от „Партийна организация и партийна литература” на Владимир Илич Ленин. Единият от участниците на конференцията неслучайно идваше от Асамблеята „Знаме на мира” на Людмила Живкова, а другият с упоение си спомняше, че е автор на годишни литературни прегледи от времето на Тодор Живков.
С изумление видях съгласяващото присъствие на приятеля, на любимия ми поет Иван Цанев, автор и на осъждана от лекторите гражданска поезия от онези години. Носех неговата първа книжка „Седмица” и го помолих за автограф: „На Митко Кенанов, който сега е по-мъдър от тази младежка „Седмица”. Иван Цанев. 25 април 2015 г.”
В несъмнено иделогизирания / класовия прочит на „тихата лирика” научих за почти религиозно-култова почит към поезията на Борис Христов. Някои от тези колеги звъняха в дома ми да ме помолят да ги свържа с Борис Христов. Тогава, в апогея на „звездната” си слава, той ми гостуваше и пишеше първата си прозаична книга като отрони загадъчното си изречение „Дали ще ги излъжа?”.
На особен екземпляр от „Вечерен тромпет” (1977), на 21 юли 1977 г. ми е написал: „На нежния поет Митето - да не забравя стария си приятел”. Не съм го забравил, мисля, че Борис Христов успя в известната само нему игра на „надлъгване” и навярно с това е свързано тайнственото му оттегляне от злободневието: Да бъдеш звезда от Холивудската алея на славата е непоносим товар, ако си / или искаш да бъдеш истинска творческа личност.
…Доклада за печат не предадох, не само защото нямаше да бъде публикуван, а защото, грешният аз, наистина се чувствах омерзен от манипулиращите насоки в „научния” форум и въоръжената с ненавист фаланга от съдници на следдеветосептемврийската ни социалистическа литература.
А моята истина за Борис Христов, за неговия „Вечерен тромпет” изразих в стихове (четох ги на конференцията):

ВЕЧЕРНА ТИШИНА

Нехайно през живота ни вървя Поета
и мислехме си - глух за всички, в кръчми пие,
а той като побратим е посрещал ветровете,
останал с майка и със спомен за Мария.

С такова болка тази привечер наду тромпета,
че цяла нощ не се запалиха звездите.
И каза ни: Добро по пътя ще ви среща -
със мойта изповед от злото се спасихте.

1.
В кратките ми и немногобройни диалогови общувания с проф. Надежда Драгова, съпътница на поета Първан Стефанов и съавторка с него на драматургични текстове, аз се опитвах да узная от природата на жената ли иде нейният необичаен научен стил. Веднъж тя ми заговори за непредсказуемо, на запретно мислене, както го намираме в първата библейска Книга Битие. Ето какво познание за себе си изнесох оттам: Човекът Адам чрез единството си на тяло и душа, чрез дара на свободната си воля е сътворен да бъде „образ и подобие” на Твореца с разума и безсмъртната си душа, с предназначението си да съществува в измеренията на добродетелта и светостта. Жената е помощница на Адам в земния рай, градината на наслаждението, където е забранено само да се яде от „дървото за познаване добро и зло” (Битие. 2:17). На човешката невинност и блаженство завидява дяволът (клеветникът), сатаната (противникът), който е безплътен дух, отпаднал от Божиите ангели, ненавиждащ доброто и Бога. Отначало жената, а после Адам, се оставят да бъдат изкусени от дявола чрез змията и да опитат от забранения плод. Според библейския разказ последствията от грехопадението придават драматичен устрем на човешката история извън изгубения Едемски рай. Адам поставя име на жена си Ева (живот), „защото става майка на всички живеещи” (Битие. 3:20).
Майка и любима, сподвижница на мъжа, на любимия - този ипостас на жената защищава и Елисавета Багряна във „Вечната и святата” (1927) - програмно стихотворение и концептуален наслов на заслужено прочутата нейна стихосбирка. Същата позиция може да се види при Десанка Максимович и Анна Ахматова. Но ето идва Марина Цветаева с „накъсана” от задъхана, трепетна недоизказаност поезия. „Избрана лирика” (1972) - с това заглавие хасковският поет и преводач Иван Николов въведе у нас Марина Цветаева - за нейното властно въздействие върху българските ? подражателки и последователки може да се напише отделна студия.
В красиво издадената Цветаева антология съм скътал изрезка от вестник, където е преведено „Едно писмо на Марина Цветаева до Анна Ахматова”. Марина Цветаева рязко се разграничава от своята именита предшественица: „Аз живея - и следователно пиша - по слух, т.е. на вяра и това никога не ме е лъгало. <…> Това не е Вашето „планирано спускане”, това е - нагаждане на гласа - към гласовете, един - в множеството. Вместо на хиляда гласа да изразявам душата си, аз с един глас изразявам хиляда други, от които всяка - също е една душа! Това, което не може един, могат - заедно - много. Единство на множеството. Оркестърът също е единство. Ясно ли Ви е?” (20 април 1923 г.).
Къде се намира Огняна Свиленова в размирното движение на поетите с женски имена, т.е. на поетеси, които в днешно време са неизчетно множество (вж. писмото на Марина Цветаева за Анна Ахматова: „Вие сте вежлива извън фамилиарността - непрекъснато на „Вие”. Точна сте: не „поетеса”, а поет”)?
Огняна Свиленова оглежда и изяснява себе си като се проектира в идващата от Началото Жена - даващата живот „майчица на смъртните” - „Създателка” от едноименното стихотворение:

Аз съм жена на Омир
и майчица на смъртните.

А спомних си това
под купола на лятното небе
в тревите, съборена като разпятие
и радостна, защото
а з г и с ъ з д а в а м
и а з г и о б и ч а м.

Огняна Свиленова откроява с разредка последните два стиха - те са повтарящата се лайтмотивна рамка, която огласява актовото действо не на физиологическия Ерос, а на съзиждащия живота Ерос. По-нататък има изумителен по пластичната си пълнота детайл на покорното екстатичното излизане извън себе си и отдаването на „непосилната тайна” на обичането-съзидание: „Невероятно е // да се побирам в себе си. // А раменете ми се свиват // в нечии ръце // и се оставям във властта им.// Хубаво е.
Ето останалата (след по-горния цитат) част от „Създателка”:

О, подивяла смъртна кръв!
Широко е.
В мен е безумие!
И привечерни птици ме разнасят
в четири посоки.
Аз ги създавам и аз ги обичам!
В мен е необятност,
в мен е смях!
Тъй тежка и жадна е моята радост.
Ах, радостта ми е предесенна земя!
И всичко в мен е плътно оцветено.
Вия с ориста си и ликувам.
Аз ги създавам и аз ги обичам.
Те са тук -
под звънката трева
и в утробата ми.
Викам ли ги
или съм някъде извън?
Невероятно е
да се побирам в себе си.
А раменете ми се свиват
в нечии ръце
и се оставям във властта им.
Хубаво е.
Ръцете не знаят:
След мен и пред мен е безкрай,
в мен е непосилна тайна.
Милвайте, нечии тръпни ръце!
Аз съм смешно покорна.
Вие изглеждате властни и чезна край вас.
Аз ви създавам и аз ви обичам!
Аз съм тъмната тайна.

… Вглеждам се още веднъж в началните два стиха от „Създателка”. И се запитвам - не е ли подочут отглас от тях рефренът на „Жената Мария” от Борис Христов:

„Аз пристигнах… Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже”.

Мотивно продължение на „Създателка” е стихотворението „Нестинарка”, където е осмислено не съзидателното и оплодяващото проникване в жената, а другото, бесовското, обезумително-екстатично себенавлизане в невидимото духовно пространство на вътрешния мир:

В гръдта й грее танцът връз жарава -
едничкият й откуп.
Защото идва ден
и бесовете в нея се развързват.
Обземат я, повеждат я.
Тя възжажда огън,
играе с огън,
смее се над огъня.
Свирепства страшната й гордост.

Дали мелодичните тласъци на вилнеещите извивки на гайдата водят изумената нестинарка, а от устата изригват нейни или чуждинни гласови възгласи? Ръцете вдигат нагоре иконата с ликовете на св. Константин Велики и неговата майка св. Елена и бързешком я скланят заплашително, за да удрят невидимата бесовщина. В разгорещената жива картина на жар и димни струи, в разпалената духовна бран зрителите стават съучастници:

Гледат я търпелите, мълчалите.
И бесовете влизат в тях
и ги разискрят.
О, тя ги плаши,
но я любят.
Слабият им християнски глас
им шепне да побегнат,
но варварин владей
и ги държи.
Душата им безумства.

Ето я нестинарката - в стихията си, в поломеното си вътрешно „Аз”:

А белите нозе
се стрелкат по жаравата.
Косите са безпътни и ликуващи.
Очите всеки се бои да види -
тях ги няма.
Снагата й -
Снага на млада веда,
погубена от бесове -
зове, измъчва мами.
Ала някой изумен пресегне ли,
Ще го побие мълния.
Недостъпна
и дяволски хубава!

Последните три стиха са омиротворително завръщане в повестта на всекидневието:

Че утре пак ще бъде
дългото търпение
и дългото мълчание
на българка.

Стиховият завършек затваря кръговата композиция, започната от тихото начало на стихотворението:

Родена с дългото търпение
и дългото мълчание
на българка,
додето тихо мери прашния си друм
и кратко се усмихва…

В наниза на огърлицата със златословесни откровения иде ред на „Българи” , на мъжкото „тежко и здраво хоро”, което в земетръсните си тръпки докосва екзистенциалните дълбини на битието:

Това тежко и здраво хоро!
Векове го люлеем.
Не разбърка ли черната пръст?
Че живи и мъртви го вият.
И живите -
ах, живите, -
Щастливци са живите!
Щуреят цветни звуци.
Дъхти на стъпканите билки
и на младост.
И няма спиране
и няма мяра.

Огняна Свиленова е родена в землището на българската свила, недалече от мястото, където от разделеното българско пространство се събират три реки посестрими Тунджа, Марица и Арда, за да поемат наедно и да извървят пътя към близкото Бяло море. Тук е тракийската гробница в Мезек. Тук цар Калоян разбива латинците кръстоносци и пленява Балдуин Фландърски - и до днес продължава мъстта на западното рицарство към България. Тук на 26 септември 1371 г. е станала погромната за балканското християнство Чирменска битка. След нея османотурските завоеватели стават господари на Тракия и на крайбрежните простори на юг от Родопа планина. Ако се вгледаме още в оспорваното пространство, ще видим там и Абдера / Авдира - родното място на великия елински философ Демокрит.
Тъкмо от събирането на толкова много горчива история в Беломорския ни роден край, на Огняна Свиленова се дава прозрение за българската участ, вградена в емоционалната и мелодичната графика на българското хоро:

Забравени от Бога
и от сатаната
в една земя на вечен кръстопът -
межда на Изтока и Запада -
те пеят,
лудеят в неправилен такт
и гордо разтърсват глави.
Игра на покръстени варвари.

Философията на хорото е преоткрита в заключителните стихови редове. Поведенският жест на надиграването (сякаш по Елин-Пелиновската „Ветрена мелница”) прибавя непринудения изблик на съпричастието към вложените у нас тракийски Орфееви кодове на изстрадания жизнен оптимизъм и наподобяващи оплодотворителни движения на момъка и девойката в ръченицата:

Простата тайна на гайдата
обръща душата наопаки.
Ту писне плач,
ту ситно се смее и кърши,
ту чезне по дългия
път на керваните.
Веселие,
достойно за страданията им.
Те няма да ме пуснат никъде.
Благословена кръв!
Свирете пак!
С най-добрия ще се надигравам!

В изключителния си усет към думите и носеното от тях слово Огняна Свиленова неусетно изповядва жизнената си философия („Не се завърна старият косач”):

И виждахме:
отива си изтеклата вода,
но ни една река
не свършва с лятото.

Такова топло упование,
та можем да се утешим за малко
и завинаги,
за колкото ни трябва.

Философията на постигнатото или непостигнатото оцелостяване и себепродължаване в любовта - тази необхватима за изразяване тема е побрана в изказния опрощаващ простор на няколко стиха. Те са ми припомнени от Божана Апостолова, вдъхновено изговаряни от нея в далечните ни студентски години и продиктувани ми по телефона наскоро:

Но ти си изворът,
и ако стана някога река,
ще го дължа на тебе.
Ако никога не стана,
виновни ще са пясъците,
вятърът и аз,
ти - не,
ти бе добрият извор…

2.
На 19 май 1973 г. Огняна Свиленова ми е изпратила картичка с писмо от „Хасково благословено”: „Честит празник на светата наша писменост! Срещу толкова хубаво писмо би трябвало да напиша много повече и пак няма да е достатъчно. Но нали сега съм пред изпит и трябва да ми е простено. <…> Иска ми се все пак да ти препиша нещо от Екзюпери, ето на листчето”.
Да, Антоан дьо Сент-Екзюпери - „Малкият принц” в чудния превод на Константин Константинов! Едно от изданията (1962, 1963, 1966) ни намира и за дълго завладява и ума и сърцето ни със запомнящи се максималистични по идеализъм прозрения: „Най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите”; „Ти ставаш отговорен за розата, която си опитомил”.
Скъпа Огняна, в Антоан дьо Сент-Екзюпери ведно сме виждали важни елементи от нашето житейско кредо. Сега ти си Отвъд, не мога да ти ги прочета, но мога да ти ги пратя като послание от този свят към невидимото инобитие, където си - то може молитвено да стигне до светлия ти дух в Дома на Божията Светлина. Ето какво си подбрала от „Малкият принц”:
„Не знам дали това, което върша, е добро. Не знам точната стойност на човешкия живот, нито на справедливостта, нито на мъката. Не знам колко точно струва радостта на един човек. Нито една ръка, която трепери. Нито жалостта, нито нежността…”
„Животът тъй много си противоречи, човек се оправя, както може с живота.<…> Но трябва да оставиш нещо трайно, трябва да твориш в замяна на твоето тленно тяло…”
„Ала аз не признавам презрението към смъртта. Ако неговите корени не са в една възприета от по-рано отговорност, то е само белег на нищета или прекален излишък на младост…”
„Вълнуващото - това е чувството за простор. Но аз разбирам също тъй, че нищо от онова, което се отнася до човека, не подлежи нито на пресмятане, нито на измерване. Истинският простор не е за окото, той е отреден само за духа. Той струва толкова, колкото струва речта,защото речта е, която свързва нещата”.
„Една цивилизация е наследство от вярвания, от обичаи и знания, придобити бавно в течение на вековете, които понякога мъчно могат да се оправдаят чрез логиката; но които сами се оправдават, както пътищата, щом водят нанякъде, защото те отварят на човека неговия вътрешен простор. <…> Ако една цивилизация е силна, тя преизпълва човека, дори той да е неподвижен”. Антоан дьо Сент-Екзюпери.

3.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДУМИТЕ е заглавие на следващите страници, които се надявам да напиша за Огняна Свиленова-Свилина, когато съм готов да ги напиша. Първозданно присъствие на думите, дори не забелязваш, че стиховете нямат рими. Кой така съкровено е написал за майката, без дори да е внесена самата дума:

…И най-добрата на света жена
там с най-безкрайното очакване ме чака.
Ниският прозорец с тиха светлина
(онази тиха светлинка - кандилцето на детството),
ниският прозорец, дето
цветята се надигат и поглеждат.
А най-добрата на света жена
ги пази все за мене. <…>
Най-добрата на света,
най-ревностно поддържа
кандилцето на детството.
Наистина ли то угасва някога? <…>
Тогава може би,
за пръв път тъй сама и безутешна,
ще спра насред земята -
за пръв път цяла, без остатък - и бавно,
най-внимателно и бавно
ще пална
кандилце за децата си.

Не, не четем „реплика” на Димчо Дебелянов или Николай Лилиев с ключовата дума „тиха” - тук виждаме разширението на Вселената на българската поезия, на българското слово. „След дългото мълчание на българката” - тя проговорва в книгите на Огняна Свиленова. В извънвремието сякаш се повтаря от векове голямата среща на жената и мъжа, за да бъде продължен животът:

Като сега го помня.
Препускахме с табуните
от залеза към мръкващия изток.
Бяхме млади, необвързани
и екнеха ливадите от смях. <…>
Тогава го видях.
Спокоен и облегнат на дървото
сред ливадата.
Около
конете му пасяха кротко.
Залезът го открояваше.
Очите му блестяха тъмно
и държаха тайна.
Гледаше ме.
Спрях. От коня слязох.
Готова бях да коленича
или да побегна.

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Свиленова, О. Дишат мигове. Предг.: Н. Кехлибарева, С., 1971.
Свилина, О. Голямата обител, Пловдив, 1990.
Свилина, О. Богохраними, Пловдив, 2014.
Свилина, О. Послепис, Пловдив, 2016.