ПИСМАТА НА ЯНАКИ ПЕТРОВ

Димитър Кенанов

Катюл Мандес да пази свойта слава! Сюли Прюдом
да е голям поет!
Отказва да получи той медала на признанието
и академичния каскет…
Пол Клодел

Прекрасното стихотворение на известния френски поет Пол Клодел с проникновението си властно те повиква да го съпреживееш и няма как емоционално да не го запомниш. В него е осмислена съдбата на Пол Верлен, в която „типологически” се провижда участта въобще на всеки странник поет по света („Верлен. 2. Непоправимият”).

Ето така чрез високото преводаческо изкуство на Невена Стефанова, с Божията помощ, съм по-уверен да изградя подстъпа към новия житейски период на Янаки Петров, когато след тригодишно матроско подвижничество, той стъпва на земната твърд.

Като Пол Верлен и той „непоправимият”, „става „моряк на суша изоставен” , „за да създава на стражарите излишни грижи” - и не само на тях. Понякога волно или неволно - на близките си, за да „изкупва” през сълзи нанесени словесни или поведенски наранявания.

Дори запазените фотоснимки пращат сигнали за Янаки Петров - замислен, вглъбен в себе си и извън себе си, за да получи изстрадания дар на думите и с тях - прозренията на словото българско.

Пол Клодел е приел да стане член на Френската академия за разлика от Пол Верлен: „Моряк, но без море и занапред скиталец по пътища// без измерения.// Без адрес, без занятие установено, без…тъй, просто някакъв си „литератор Пол Верлен”.

Не зная дали този отхвърлящ жест е приложен (или не е приложен) към другата, небесната Иисус-Христова награда”: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата” (Мат. 5:12)

Колко от тези черти на френския „литератор” са „родово” съотносими и присъщи за Янаки Петров, който също няма академични звания?

Той сякаш не беше от „мира сего”. И го няма сред нас, защото като Пол Верлен „е заминал с кораба,// от който нявга беше дебаркирал”:

Изглежда, чакал го е корабът в пристанището черно,
без никой туй да подозира.
Не чухме нищичко освен гърмежът на голямото платно,
което се изду, и тласъкът на вълнореза
в кипналата пяна тоя ден,
освен гласът - глас на жена, дете или на ангел,
който зовеше във мъглата:
„Пол Верлен!”

1.
Както магнитът привлича неудържимо желязото, така през ученическите години, наедно с връстниците си, и аз се стремях към Университета, който просветваше като ориентиращ маяк за мене - бродника сред емоционалните вълни от насрещните сблъсъци в житейското море.

Казаното се отнася и за Янаки Петров, който става студент след тригодишно казармено изпитание. За разлика от него, получих студентската си книжка веднага след завършване на средното си образование.

И в двата случая срещата с Университета е стресова промяна особено, ако студентът излиза от родния си дом. Изисква се приспособяване към нова географска и обществена среда.

В психологически план на първо място идва очакването за съдбоносни, но добри събития в новата междуличностна среда и преминаването към друга възраст, когато „момчето си отива”, тъй като вече е пораснало, за да навлезе в самостоятелния период на живота.

Ето как това предусещане съм видял в стихове при наблюдавано следдъждовно ослънчено състояние на природата:

Дъга със жадни устни ляга
в реката посребрена.
Момче премина моста греещ.
Вървеж нехаен. Стъпки боси.
Не знае то: дъгата в него пее.
И нея през живота си ще носи.

Янаки Петров става студент в Софийския университет. За първите си месеци на следването си на 15 ноември 1970 г. ми е написал (в проза и стихове): Да се живее е много хубаво. Търся връзки с живота - инак всичко е загубено. Не мога да си намеря хубави, близки приятели, не попадам на добри момичета, но и това ще стане:

Ще се случи нещо с мене.
Вярвам, че ще е добро.
Може би очи зелени.
Сини. Черни. Все едно.
Нещо светло ще се случи.
Зная, че ще е така.

Преди тези редове обаче Янаки Петров ме подготвя за противоположна тоналност от неговото битийно самочувствие в новата среда:

„За настроенията ми в София виж стихотворението, което ти изпращам. Но ще ги преодолея аз тези настроения”. Да, критичната самопреценка е достойна.

В стихотворението с показателно заглавие „Чужд град” е пресъздадена болката от отчуждението между хората в големия, огромния, необхватимия град, където човекът пришълец губи себе си, става анонимен - сиреч „губи” името си, тъй като никой не го разпознава, никой не разговаря с него, не му казва „Добро утро” или „Добър ден” (Спомням си как в Естония дълго време не можех да свикна да не се здрависвам, да не подавам ръка при среща с познати. Това не е прието за северната студена себезатвореност).

С гротескна стилистика, близка до Атанас Далчев, в стихотворението се изплаква патриархалната по произход болка от далечността на близките хора и роднините, от ужаса да си непознат и да си сред непознати, прииждащи на тълпи хора:

ЧУЖД ГРАД

Далеч от близките си хора и роднините
аз не познавам никой в този град.
Говоря само със хазайката
в началото на месеца веднъж.
А този град гъмжи от хора, но един
от тях не ми е казал: „Здрасти!”
И всяка вечер чашата си вино
аз пия сам на масата.
Вървя по булевардите. Нарочно
се блъскам в хората и ги настъпвам -
дано поне един да се обърне
с поздрав, ако не, със ругатня.

Преди да продължа, ще „онагледя” невидимата плодотворна връзка на стихотворението с Атанас Далчев, а сигурно и с Александър Геров, като дам пример при мене за разтърсващо завладяване от стихове на близък по световъзприемане и чувствителност автор - със запомнените в паметта и сърцето ми негови състояния той трайно присъства и става част от моя вътрешен свят.

В тетрадка под дата 11 септември 1968 г. са записани две мои елегични строфи под заглавие „Не пеят славеи”. За мото е сложено двустишие от Сретен Йованович:

Хълмът самотен плаче. Другарю,
плача и аз, но ти не заплаквай.

Вилнеещи слани прегръщат
надеждата на моя път, любима.
От клоните гнездата викат
крилете на априлените птици.

Къде е щедростта на цветовете,
чимширите на твоя дом къде са?…
Под наметало от посоки
заспивам свечерен - на хълма,
където плачат ветровете.

„Плаче хълмът” (1968) се нарича стихосбирката на Сретен Йованович - сърбинът поет с драматичен житейски път, довел го в България. И много важно в случая - Сретен Йованович се оказва, че е приятел на Атанас Далчев и Пеньо Пенев!

Моят отклик е непосредствено след като съм си купил и прочел книгата „Плаче хълмът” без да съм знаел поетовата биография. Сигурно от него образът на хълма „се прехвърля” и при Иван Цанев („Едно дърво на хълма”).

През 1969 г. излиза антологията „Стихотворения” на Атанас Далчев, второ издание. На заглавната трета страница съм направил извлечения и/или коментари от изследване (без да съм посочил наименование) на моята преподавателка проф. Розалия Ликова:

„Душата и тялото при символизма са разделени, а при Атанас Далчев - единни („Метафизически сонет”); „Двуплановост на образа: външен - предметен, конкретен и вътрешен - разкрива действителното предметно състояние и същност”; „Поезията не като отражение на действителността, а „като допълнение или освобождение от нея”.

За „Чужд град” Янаки Петров добавя още: „А ето стихотворението, което искам да ти изпратя. За него искам да ми пишеш по-подробно. Ти си вече в III курс - нагълтал си повече литература от мен.<…> Дадох го в „Пулс”. Там го харесаха и обещаха да го пуснат след Нова година”.

Не зная какво e съдържал моят отговор с оценъчните бележки. Мога обаче да споделя как Янаки Петров като редактор критически чете и преобразява мой текст:

„Твоето стихотворение „Посветено на майка ми” може би не разбирам като цяло, но отделни детайли, които успях да усетя, ми харесват много. Ето как за себе си разбирам стихотворението (Прости ми, че по този начин на разглеждане може би го опошлявам). „Вик на карамфилова луна // във зората на очите ти изгаря”. Много хубаво, но може би трябваше да кажеш не „в зората”, а „в залеза”. Или ти изразяваш вик на карамфилова луна в радостта на очите? Но в този случай едва ли ще се разбере същността на „карамфиловата луна” в този смисъл, както я разбирам (Трудно ми е да обясня как я разбирам - ти си го казал по-добре).

„Мамо, вън тополите избухват // със легендите на птиците”. Образът за тополите е прекрасен, но легендите на птиците не са уточнени. „А в деня ти все тъй свети // лозната сълза - да бъдеш болка”. По-хубаво от това едва ли трябва да се желае”.
Нататък се изписва заключителното четиристишие: „И остава, и остава в часовете // билков сноп от тишина на песен // и в сърцето ми - една земя, // на която слънцето да плаче”.

Заделен е един ред: „Моля ти се, пиши ми за този „билков сноп от тишина на песен”. Разкажи ми го просто. Аз никак не го усещам, но ми се струва, че не е добре изразено. А последните два стиха са хубави”.

Янаки Петров предлага редактирания вариант, в който вместо „билков сноп от тишина на песен” слага многоточия с бележка: „Много важен ще бъде този стих”. А редът „със легендите на птиците е изправено на „с радостта на птиците” с пояснение: „Тук не е добре с ритъма”.

Херменевтично-редакторският прочит завършва с насърчение: „Това стихотворение не иска много, тук-таме да се пипне и да бъде завършено прекрасно стихотворение. Дори значителни поети могат да ти завиждат. А който от нашето поколение каже, че е написал по-хубаво стихотворение за майка си, нека се обади на мене”.

Ето и края на писмото: „Пиши ми дали съм те разбрал. Според мене това стихотворение е за майката, която си отива. И тази земя, на която плаче слънцето, не е нищо друго освен територията, на която тя залязва или нейния гроб. Чакам да ми пишеш!”

Всъщност стихотворението ми е отклик на честите майчини заболявания като следствие от битийни несгоди с надеждата те да отшумяват и майка ми да пребъде дълги години, което, слава Богу, се осъществи.

Майката е средоточие на живота и опора за оптимистично извървяване на жизнения жребий. Убеждението ми съм извеждал многократно: „В Отечеството влизам. И дочувам // как моят род от бреговете вика предели за обичане. <…> И, майко, щом до прага се изправих,// тогава ли прошепна с моето рождено име: // Човекът след човек се ражда, за да продължава // земята си под кратките кълба на дните”.

В подкрепа на това разбиране за мисията на майката прилагам „сюжетно”, споменно стихотворение за ранното ми детство в село Сборино, Ивайловградско. Там веднъж ни посети циганка, която сигурно е била гадателка. Помня смътно за игла, която се скриваше под мишниците и след това тя променяше цвета си - сякаш нагрявана на огън.

Тогава още не можех да зная, че бъдещето е непроницаемо - неразкъсваема е неговата завеса и е запретено с празно любопитство да проникваш зад нея, за да видиш невидимото, бъдещето (Виж за това в „Кукувица” на Атанас Далчев).

ЦИГАНКА

На сестра ми

В дъното на вековете хвърлен, свети
страшния стремеж да се позная.
Помня оня тъмен страх, когато в двора,
властно и уверено,
прекрачи циганка.

Тътнеше пръстта под нея -
жена, която за децата си
пълнеше торба с брашно и думи.
Как без милост от глада избликваха очите! -
Сведохме глави… А тя разпали тайни пламъци,
предсказа ни лета с къпини пълни.

…През нощта за нас спокойна беше мама -
не пресичаха съня й
сови и предчувствия.

Янаки Петров е едновременно откровен и много внимателен в преценките и съветите си, защото като автор трудно приема препоръки за текстови промени, за които също се изисква дарба.

Бидейки студент в София, той вече при желание може да обикаля редакции на вестници, списания и издателства. На 17 октомври 1970 г. ми съобщава:

„В „Пулс” занесох четири стихотворения, от които Георги Константинов подписа за печат две, но върху едното искаше да прави поправки; но аз си го взех, за да го поправя сам, макар че от стихотворението не трябва да се пипа буква. Какво да се прави. Ще го напиша така, че хем да мине за печат, хем да не загуби нещо. Но за тази работа също се иска дарба”.

Янаки Петров е в приповдигнато настроение, когато творческата дарба го повиква да вземе молива или писалката, за да запише огряни от вдъхновение стихове. Обратно е, когато застоят го притисне безмилостно в тъмния си ъгъл:

„Стихотворения не съм писал отдавна, а и колкото опита съм правил, излизат несполучливи. Не зная критерият ми за поезията ли се е повишил или изобщо никога не съм писал хубаво. Тя, поезията, е дарба и не всеки може да я има. Друго важно нещо е животът на автора и то преди всичко вътрешният живот. Аз нямам преживявания. Може би обстоятелствата ме правят такъв. Друг някой при същите условия би направил поезия и то хубава. Навярно има за какво да се пише, но аз съм друг, по-особен характер. Не напразно хората говорят за тъй наречения субективен фактор” (17 декември 1969 г., Созопол).

Всичко споделено е вярно, но има още една причина за застойните явления: Янаки Петров пише просто, а това е много по-трудно, отколкото да се пише съзнателно усложнено.

Благодатната простота е божествено състояние и достояние само на Бога. Каква простота и необозрима речева красота, необхватна просветляваща мъдрост и непринудена властна изповедност струи от устно изречените послания към света на Богочовека Иисус Христос! Те са само изговаряни от Него, но така, че да се запомнят от Негови сподвижници и после да се запишат точно от четиримата св. евангелисти Матей, Марк, Лука и Йоан.

Усложняването, реторичното украсяване с образи и фигури сме наследили от нашето народно творчество и от гръцката Античност. Когато след походите на Александър Македонски елините се запознават с Библията - Старозаветната / Ветхозаветната част, те не могат да привикнат с нейната загадъчна, мистична простота, освен това (как е възможно!) - в нея няма реторика по Аристотел.

Епитетите сякаш се избягват, а в реторическия тип култура те съзнателно се привличат - eдносъставни или сложни. При себе си намирам стремеж дори за нови формирования: априлени, ослънчени, денокоси, одъждени, светозарни (любим епитет на св. Климент Охридски), босоноги (внушен от Христо Смирненски) и много други.

Напълно противоположно на Янаки Петров, който пише „нереторично”, усложнената изразност е търсена нарочно от мене, следвайки буквално уроците на големи имена в нашата и световната литература с поезия, затворена, заключена в себе си. Тя изисква декодиране, което не винаги е възможно.

Казаното се отнася и за двете разклонения на стихотворството: прост по форма класически римуван стих и усложнен по ритмографика бял / свободен стих. Според Янаки Петров двата формата се изместват един с друг, когато настане пресищане у поети и читатели и те зажадуват за промяна.

От културологична гледна точка Константин Леонтиев говори за три стилови епохи: прост стил, усложнен стил и вторично опростен стил. Откривам същото и в историята на старобългарска литература: ясен метафразиран стил „плетение словес” от „Златния век” на цар Симеон Велики до св. Патриарх Евтимий Търновски, който е зачинател на емоционално-експресивния, усложнен метафразиран стил „плетение словес” и просторечния метафразиран стил при нашите дамаскинари (XVII-XVIII в.).

Същата изразна диаграма чертае и новобългарската поезия: простота на изразяване при Найден Геров, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов и др.; усложняване на езиковия изказ при Пенчо П. Славейков, Пейо Кр. Яворов и групата символисти, вторична простота на поетичния език - от Никола Фурнаджиев до Никола Й. Вапцаров.

В този смислово разгънат контекст непринудено се прибавят два писмовни епизода за „херметизма” при Николай Кънчев и сбирката му „Колкото синапеното зърно” (1968).

От Созопол на 5 февруари 1969 г. Янаки Петров се обръща към мене: „Здравей, Митко! Пиша ти това писмо, за да те помоля да намериш „Колкото синапеното зърно”. Не можах да я открия никъде. Днес четох една рецензия за него в последния брой на „Пулс”. Не съм чел стихосбирката, но ми се струва, че рецензията е преднамерена и злобарска.

Обвиняват Кънчев в творческо безсилие (т.е. бездарие) и в какви ли не още дяволи. Не вярвам на рецензията и затова, че в нея се хули първата книга на поета „Присъствие”, която е една от най-хубавите стихосбирки в младата поезия през последните години.

Самият Дамян Дамянов, който не е привърженик на поезия от този род, я посрещна възторжено и се извини на Николай Кънчев за предишното си пренебрежително отношение към него. Никак не искам да вярвам на рецензента. Не му прави чест да пише подобни нелепости за автора на „Ван Гог”, „Сняг” и много други прекрасни стихотворения”

В писмото от 26 февруари 1968 г. има три тематични пласта, за които стана дума вече в споменно-аналитичното ми изложение:

(1) „Получих книгата на Николай Кънчев. Благодаря ти. Наистина в нея има доста стихотворения, които биха дали повод на рецензенти като онзи от „Литературен фронт” да пишат такива нелепости. Може да не съм разбрал всичко, защото съм малко болен (в болница съм, грип А2, Хонг-Конг-68, усложнен), но очаквам тези дни да ме изпишат”.

(2) „Моята книга бях изпратил в Бургас до Стойчо Гоцев да я напише на [пишеща] машина. Писах му, не отговори. Повече ми е неудобно да му пиша. Друг екземпляр нямам. Нищо ново не съм написал. И все повече се уверявам, че поет от мен няма да стане, но от литература не съм и помислял да се отказвам”.

(3) „Как мислиш ти? В Търново могат ли да се добият много знания по литература? Сам бих могъл да науча повече, отколкото в един Институт, защото в Института се учат и неща, които не са ми присърце. Но за да учиш сам, трябва богата библиотека и време”.

Наистина, любовта към тайнствените простори на литературата, са ни викали да вървим по пътя към Университета. Бях приет в смятаната за престижна специалност „История”, но веднага след като стъпих в града край Янтра, подадох молба за прехвърляне в специалност „Българска филология”. Изискваше се да бъде направена размяна с филолог студент / студентка, който да отиде при историците.

Дни наред чаках пред канцелариите в Ректората, който тогава беше в днешната Университетска библиотека. Ректор беше мой земляк по майчина линия проф. Георги Димов, родом от село Покрован, Ивайловградско. Той даде съгласието си и подписа занесените му документи в болницата, където се лекуваше.

Преди да стане студент в София, Янаки Петров сякаш беше заедно с мене студент. Колко пъти мислено е поглеждал към старопрестолния град, за да ме съветва или да изпраща поздрави на негови приятели - мои състуденти.

В Института / Университета край Янтра той се явява на устен изпит, провеждан от преподавателите Михаил Михайлов (също поет) и Йорданка Маринова. Първом обаче той бива приет в Софийския университет и решава да се запише там. При нас се оказва, че тогава се е влизало по-трудно…

На 23 октомври 1968 г. е изпратено поздравително писмо: „Много се радвам, че са те приели. Това е страхотен късмет от казармата да влезеш в Института! Все така да ти върви! <…> В твоя Институт имам няколко приятели, поети от Бургас - Паруш Парушев, Стойчо Лазаров, Нели Караджова. Всички са втора година в „Българска филология. Ако се запознаеш с някой от тях, поздрави ги. Всички са ми много близки. Те са способни и хубави момчета.

<…> В Търново следваше и едно момиче от Павликени - Венета Мандева, но струва ми, че тя завърши тази година. Там завърши и Калина Ковачева. Изобщо вярвам, че в Института ще намериш много приятели. Там (в „Българска филология”) почти всички пишат.

А аз не пиша. Владее ме някакво отвратително чувство, главоболие някакво, постоянно нещо ме дразни и нищо не ми идва за писане. Дори да дойде, едва ли ще го напиша. Цяла година не съм написал нито ред”.

И ето - настава време Янаки Петров да се присъедини към академичната среда на пишещи колеги с възможности да се среща лично с първомайстори на българското слово. В „университетската” поезия той впечатлява „с дръзката си максималистична позиция” (Христо Трендафилов)

Първото му студентско писмо е от 17 октомври 1970 г.: „От двайсетина дни съм в София. Преди една седмица започнахме занятия. Някои предмети ме отегчават, но няма как. Но има и много интересни лекции. В един курс сме с Васил Сотиров и Лъчезар Ичев, Йото Пацов, Румен Балабанов и др.

Тези дни бях при Лъчезар и той ми показа стари броеве на „Средношколско знаме”, в които намерих и твои стихове”. <…> Ходих на гости при Александър Геров. Много симпатичен човек”.

Студентството иска всеотдаденост, постоянно присъствие на лекции и семинарни занятия, спокойствие за умствено, съзерцателно съсредоточаване над книгите и пълно безгрижие - на практика непостижимо.

В началото на 1976 г. той ми споделя: „Но мен все ме нападат разни грижи”. Това изречение загатва за ред житейски изпитания.

За да изгради семейно огнище, Янаки Петров прекъсва следването си и заминава за Бургас, където е бъдещата му съпруга Дора Петрова. За неговите тайна, висока и съдбовна обич към нея зная от писмата му.

Драматични, тежки чувства владеят Янаки Петров. Те са изповядани открито в списание „Септември”. Там е отпечатано класическото му стихотворение-откровение „Обич”:

Ти сега си съпруга, съпруга…
Ти си майка добра.
В детското кошче гугука
деветмесечната ти дъщеря.

А пък аз от безкрайни години
в теб съм влюбен. И как
безпределно тази обич тежи ми
и ме връща от твоя праг.

Сам живея сега. Като куче.
Дъжд ме плиска. Покрива ме скреж.
И треперя да не би да се случи
тези стихове да прочетеш!

Семейната квартира в София е мазе в Горубляне. При топене на снеговете мазето се наводнява, водата се надига застрашително до равнището на плетеното детско кошче.

Налага се Дора Петрова да се завръща зиме в крайморския град, както ми разяснява Янаки Петров на 7 януари 1976 г.:

„Вчера изпратих Дора и децата в Бургас. Ще бъдат там до края на май. Тук беше невъзможно повече да се живее. И за тях беше трудно и за мене. Аз искам тишина, те си искат своето. Освен това - селска къща, чешмата на двора, през повечето време замръзнала. Дора видя бая зор да мие и пере отвън. Така и за нея ще е по-добре”.

През 1981 г. Янаки Петров със семейството си напуска негостоприемната столица и се установява в Бургас.

2.
В телефонните ни разговори Дора Петрова веднъж си припомни как Янаки Петров вечер се връщал от работа, от литературните срещи и много пъти в бургаския си дом е правел рецитали по стихове на Атанас Далчев. И винаги в началото е започвал със „Съдба” (1927). Ето първите три строфи:

И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от злато;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?

Сигурно непостижимите по художествена и смислова сила три строфи от „Съдба” на премъдрия Атанас Далчев са автобиографичен ключ към вътрешния свят на Янаки Петров.

Неутолимо той се е връщал и връщал към Атанас Далчев, и на глас е съпреживявал като своя изповедността в трите четиристишия на „Съдба” и нейното равностойно продължение в „Синеокото момче” (На Александър Геров) (1930):

Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.

И привлечено от смътен тропот,
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец:
пролетният дъжд вали.

Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.

Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.

И само то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с Бога и света.

3.
Да „задържиш” изтичащото като пясъчен часовник време е невъзможно, но можеш да не излизаш извън двора на детството и с неговото одушевление да съзерцаваш света, който ту се самооткрива денем от животоносещата слънчева светлина, ту залязва и се скрива при отсъствие на светлината. Да се удивляваш като дете и да съучастваш в космическата битка на доброто и злото, да ги оразличаваш и да не остаряваш по душа.

Янаки Петров с любов опазва детското, момчешкото в себе си, за да може да стихослови с очите на детството, с чистотата на детските възприятия и като Бодлеровия албатрос духом да се рее в прислънчевите небесни простори.

И в „предписания” жребиен час душата му, отделена от тялото, отлетя невъзвратимо към Създателя. Отиде си, приятелю Янаки Петров, преди да стигнеш старчеството, но сигурно си разпознавал себе си в последната строфа на „Съдба”:

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Антология на съвременната френска поезия. Съст. и ред.: Невена Стефанова, НК, С., 1966.
Далчев, Ат. Стихотворения. С., 1969.
Кенанов, Д. Метафрастика. Симеон Метафраст и православната славянска агиография. Издат. „ПИК”, Велико Търново, 1997.
Кенанов, Д. За новото творчество на Радослав Игнатов в културологически контекст. - В: Литературен свят, брой 83/април 2016.
Кенанов, Д. Ранният Янаки Петров. - В: Литературен свят, брой 102/януари 2018.
Кенанов, Д. Сърцето ми е нежно за войник. Писмата на Янаки Петров. - В: Литературен свят, брой 105/април 2018.
Трендафилов, Хр. Младата поезия. 1975-1989. Издат. „Антос”, Шумен, 1995.

——————————

ПОСЛЕСЛОВ

Години наред отлагах да изпълня вътрешния си дълг към големия български поет Янаки Петров. Направих го сега в няколко студии. В третия текст съм сложил извлечение от писмо на Янаки Петров:

„Стихотворения не съм писал отдавна, а и колкото опита съм правил, излизат несполучливи. Не зная критерият ми за поезията ли се е повишил или изобщо никога не съм писал хубаво. Тя, поезията, е дарба и не всеки може да я има. Друго важно нещо е животът на автора и то преди всичко вътрешният живот. Аз нямам преживявания. Може би обстоятелствата ме правят такъв. Друг някой при същите условия би направил поезия и то хубава. Навярно има за какво да се пише, но аз съм друг, по-особен характер” (17 декември 1969 г., Созопол).

Споменно-аналитичната студия „Пътят към университета” се открива с въведителен прочит на стихотворение от Пол Клодел за Пол Верлен. Тук казвам за Янаки Петров:
След тригодишно матроско подвижничество, той стъпва на земната твърд. Като Пол Верлен и той „непоправимият”, „става „моряк на суша изоставен”.

Оказа се, че е запазен моят своевременен отговор на декемврийското писмо на Янаки Петров, където (о, Боже!) има: „Моряк на суша изоставен беше той…”

Този мой отговор нека бъде средина на „Предговорени думи”:

„Разчупвай ледовете, Янаки! Повярвай ми - струва си, все някъде в дълбините има къс слънце с име на Юг - началото на празника на птиците, в които трябва, непременно трябва, да си и ти! Помниш ли? - „Моряк на суша изоставен беше той…” За тебе, Янаки, зимата е свършила! Пиши! Защото тук има много пишещи, но малко истински! Ти трябва да дойдеш [в Университета], Янаки, страшно е сред мъглявината на лъжовността! Ти ще бъдеш съдникът, защото си изстрадалият. Това е - без капка преувеличение…”

В процеса на работа пращах студиите на мои приятели. Тук давам отговорите на двама от тях: проф. Томислав Йованович от Белградския университет и проф. Христо Трендафилов от Шуменския университет, който ми отвърна: “И ти благодаря за спомена за Янаки Петров - поет, когото познавах, макар и бегло. А като студенти, по бригади рецитирахме неговата “Квартира”:

Ела, ела да пием малко скоросмъртница,
домашна е ракията, добра,
ако не дойдеш, ще запаля къщата.
Отивам да живея в пещера.

<…> Вашият епистоларен диалог е твърде любопитна страница от предисторията на феномена, наречен тогава “млада поезия”, неговото издаване и коментар би допринесло за изясняването на явлението, за претрансформацията му: ти си поел към старобългаристиката, той - към детската поезия, следвайки, както и в други случаи, пътя на тогавашната лирическа икона Иван Цанев”.

Проф. Томислав Йованович: „Веома ми се допада (харесва) како си написао своју троделну студију о Јанакију Петрову. Теби је он био важан за твоја песничка и животна одрастања. Ја нисам имао такву прилику да познајем некога сличног. Свако има свој пут, а твој је веома буран. Ми смо слични по томе што потичемо из сеоске средине и познајемо живот на селу, али смо се прилагодили и животу у великом граду. Ипак, наша окренутост науци донела нам је непроцењив животни дар да се упознамо са драгоценим књижевним наслеђем Средњег века /

Много ми допадна (хареса) как си написал своето триделно изследване за Янаки Петров. Той е бил много важен за твоето поетическо и житейско израстване. Аз не съм имал такава възможност да се познавам с някой, подобен на него. Всеки си има свой път, а твоят е много бурен. Приличаме си с тебе, че сме родени на село и познаваме живота на село, но ние също сме се пригодили и към живота в големия град. И още - нашето обвързване с науката, ни донесе безценния житейски дар да се запознаем с ценното книжовно наследство на Средните векове”.

Слава Богу за всичко!

Благодарен съм за съдействието и насърчението на Дора Петрова, Георги Ангелов, Иван Матев, Божана Апостолова, Радослав Игнатов, Ели Видева.