ПРЕРАЖДАНЕ
ПРЕРАЖДАНЕ
Не съм очаквал заем срещу минало,
а заем срещу бъдеще - не исках.
Усещах, че не ще ми стане близко -
каквото е помръкнало, изстинало.
Разбрал, че срещата ми носи и раздяла,
обикнах своя ден. И него чаках.
За него нощ след ден разпитвах мрака,
а и звездите, хладно засияли.
ЛОРКА
Фрагмент
Той виждаше света в зелени краски
и винаги
при лунна светлина:
леандрите -
прегънати от ласките
на вятъра в оная равнина.
Маслините
за него бяха черни,
мастилени зеници на момиче,
момичетата - верни,
когато ги обичаме.
Самият той бе щедър в любовта си -
тореадор,
испанец
и поет.
Не носеше китара,
а - паласки
и пистолет.
О, Федерико Гарсия,
мечтателю,
защо все тая песен е в душата ми?
… Лимоните цъфтят.
Платата - в злак.
Летят зелени албатроси
над кипарисовия бряг.
Огромни кораби
с бухлати
и разпокъсани платна
в небето е подгонил вятърът
към нечия страна…
БЕЗПОЩАДНОСТ
Ще съдя сам. И сам ще съм осъден,
за себе си на себе си платил.
Платил за стих, понякога оскъден,
и за живот, понякога немил.
За премълчаното, което е крещяло
в артериите тъмни на кръвта.
Но има ли загърбено начало,
което да е нужно на света?
ПУСТОРЕЧИЕ
И си свободен, варварино мой,
че да скверниш небето и земята,
да смазваш хората, да сриваш дървесата,
извил пета над мравешки безброй.
И е безкрайна твойта свобода
да мразиш слънцето; луните, ако греят;
щурците, ако влюбено запеят
до теб, самотнико без памет, без следа.
СРЕД САНЧОВЦИ, ДАЛЕЧ ОТ ДОН КИХОТ
Сред Санчовци, далеч от Дон Кихот,
затворен е светът, като прозорец,
но и затворен, пак си е живот,
един-единствен и препълнен с хора.
Едни ще попоглеждат към вратата,
дано надникне някой да ги види,
а други ще се взират през стъклата
в размътен образ. Дон Кихот ли иде?
ПРАГ
Ще си отидем - с име
и без име,
с приключени
и неприключени борби.
Сега най-вече
грешките са зрими!
Но най-виновни ли са
нашите съдби?
МОЙ МАЛЪК КОЛУМБ!
Нямаш ти параходи тримачтови,
с тесен куфар кръстосваш света.
Не откри континенти.
С обувчици лачени
не остави по вечния пясък следа.
И какво от това,
че преплува морета,
че се вози на рикша
и чардаш игра,
че видя бели нощи,
Биг-Бен,
минарета…
Не дочака ти никъде
светла зора.
Булеварди,
часовници,
столици стари.
Кратки срещи,
раздели
и къси писма…
Те те гонят,
настигат по чуждите гари
и не питат:
- Не си ли сама?
Чуй ме, Малък Колумб:
спри гонитбата с вятъра!
Без родина,
без дом
няма радостен път по света.
Вчера
в Буда ме срещнаха стари приятели,
клони сведоха, дълго шумяха с листа:
- Ти се върна,
а тя?
СПОКОЙСТВИЕ
И ще отмина, неразчитал никому,
освен на себе си. И - няколко приятели,
които вярват в щедростта на лятото
и в красотата, незастинала в реликва.
И пак до мене ти ще се изправиш,
нанизала години вместо пръстени,
виновна, че каквото съм направил,
е светла тайна. И усмивка късна.
НИМА И ПРЕВОДЪТ Е НАКАЗАНИЕ?
Нима и преводът е наказание?
Не е ли обич той, не си ли дал, че
да бликнеш сред лирично мироздание,
каквото е у нас самият Далчев.
Нима след Далчев не остана никой?
Или сме слепите бойци на Самуила?
Каква ти обич? Нямаше закрила
дори за Него ¬свръхпоета, свръхкритика.
ДОСТЪПНОСТ
Колко много светлини излъчва лятото!
Как е дълго и просторно, и богато то!
Как дърветата високо се люлеят!
Как се любят птиците, как пеят!
Как прелитат облаците светли!
Как се плискат изобилно дъждовете!
как достъпно всичко ме огражда,
сякаш не живях, а днес се раждам.
СВИШЕГЛАСИЕ
Моят стих, гроб от кости в Баташката църква,
ще стои, ще напомня за старите рани.
И поетите мои, които са мъртви,
ще говорят чрез него по нови събрания.
Не по избор на други поех си съдбата,
а по страшния избор, направен по-просто:
ако стигна-постигна докрай свободата,
ще останат да светят и моите кости.
ПРЕДНОЩИЕ
На Любомир Левчев
Свечерява се. Тихо и синьо морето е.
Свечерява се. Златно-зелен е брегът.
И защо е стихът? И какво са куплетите?
Свечерява се бавно по белия път.
Небеса от любов, на кого ме оставяте?
Или мрак ти е нужен, самотна звезда,
за да трепнеш и блеснеш в бездънното плаване,
свечерило за хубост, а дошло за беда.
