Андрей Лисенков

превод: Иван Антонов

СБОГОМ, ПЕЧАЛ!

И вроде жив и здоров,
И вроде жить - не тужить,
Так откуда взялась, печаль?
Виктор Цой

Сбогувам се със теб, печал, зверче ти мое тихо,
тъй дълго топлих те във своите гърди,
порасна в мен под ветрове, които стихваха и виха,
но днеска моля те: Иди си и добра бъди!
Измъчваше душата ти и бях безсилен,
но няма занапред да имаш в нея дял.
О, напусни ме, имай милост!
Сбогом, сбогом в мен, печал!…
И пак: Здравей, печал!

Признание от мене няма да получиш
и незабавно ще положа те в особен някакъв етюд,
пак твоят лик от стенния часовник ще наднича,
ала стрелките ще отмерват студ.
Ще мръзнеш на прозореца в квадрата,
рисунка, във която съм чертал
аз твоя шепот в далнината непозната:
“Сбогом, сбогом в мен, печал!…”
И пак: Здравей, печал!

Тече живот в спокойно постоянство,
пак топъл чай, снегът все тъй вали.
И пак, печал, в лазурното пространсво
аз виждам твойте преминаващи следи.
И щом на мойта воля ти не си подвластна,
да не те забелязвам аз ще се науча и във този карнавал
със себе си шегувайки се ще изричам ясно:
“Сбогом, сбогом в мен, печал!…”
И пак: Здравей, печал!

АНТИПОД

Той е другият… Мойта външност му дай!
Все пак антипод е по стремежи и чувства.
Той ме среща със свойта насмешка без край,
а в живота прославен е с интриги изкусни.
Да се вглеждам зове във богатия свят
и се усмихва - навярно с добро и обноски негруби.
Но както него ли сторя, от мойте уста
след усмивката моя отлитат и моите зъби.

Покорил със разкоша изнежени, странни жени,
уж на чувствата свири той, викайки в своето ложе.
Той облечен е в дрехи най-скъпи, живее сред вещи със стил,
по женски е мека у него бялата кожа..
И прелитайки, както куршум, ще намигне, отмине.
Подобно на него аз исках да имам такава съдба.
Но когато намигнах в окото ми болка премина -
до кръв разбил бях своя клепач.

Уж е до мене, когато в живота не ми е добре,
очаквайки някакво мъничко дело от мене,
но идва и влиза с ритник в мойто сърце,
щом аз се огъна и с въздишка простена.
И вместо да ме погледне, когато в мечтата сгреша,
рушейки сам себе си, а от приятелите се крия,
той бърза пак първи да плюе във мойта душа,
в лицето поискам ли да го заплюя.

Очите му сиви спокойно блестят,
подобно оловно небе, което бурите носи,
живее надуто в далечен свой свят
и не е глупав, а отговор има за всички въпроси.
Такъв е човек - и тщеславен, и горд,
във банкови сметки си има все суми прилични,
но вземе ли някога с нежна китара акорд,
скъсва той всичките струни безличен.

ЗАЛЕЗ НАД МОСКВА-РЕКА

Хоризонт -
сякаш нишка нажежена,
уморила се пламти.
Над реката нишката червена
да обичаш искаш ти.

Разум -
дъно е на кладенеца сякаш:
мислите извиква във зори,
ала слизайки и слънцето заплаква,
а реката от сълзите му гори.
Но когато
заридало е сърцето,
миналите чувства щам го навестят,
то разбира - пуст е под небето
без надежда и без обич този свят.

Тъга -
тя е като мириса на хляба
сред обраното поле,
на тополите от голотата
смутено е вечерното небе
И се изчервява.
Неизбежна
и позната болката расте.
Но проблясваща надежда
съзерцава залеза със теб.