Панко Анчев

1.

Проблемът за идейните и политическите възгледи на писателите е един от най-сложните и неприятно за литературознанието. Той е труден за интерпретиране и съотнасяне към художественото творчество на автора като аргумент за доказване или отричане на естетическите му стойности. Поради това или се абсолютизира и опростява до елементарна схема, съобразно която всичко в творчеството на един творец зависи от идеологията му, или се пренебрегва и напълно изключва като предмет на изучаване и анализ. Може да се каже обаче, че тук няма средно положение. Т. е. истината не е някъде „по средата”. Защото изпадането в двете крайности е попречило да се изучи доколко съзнателно възприетите и изповядвани от писателя политически идеи оказват (и по какъв начин) влияние върху неговото творчество и доколко творбите му ги изразяват.

Писателят живее по по-различен от обикновения човек начин. Той се проявява в различни основни сфери. Напр. в бита, в професионална някаква област извън литературното творчество, обществена дейност и, разбира се, в личното си творчество. Там поведението му е подчинено на установените за всяка сфера поотделно правила и норми, като запазва своята самостоятелност и индивидуалност, която може понякога (и най-често е) в противоречие с тези правила и норми. Ако противоречието надхвърля допустимите граници, се превръща в повече или по-малко сериозен конфликт, застрашаващ спокойствието и хармонията на писателя в средата, в която е в съответния момент. Това противоречие може да е резултат от чисто субективни нагласи, но може да е продиктувано от различни вторично придобити свойства и качества - едно от които е и политическата идеология. Най-често обаче то идва от съчетаването в ума и емоционалното състояние на личност на идеи, темперамент, възпитание, нрав, характер, образование, култура, начин на мислене. Те не могат да бъдат разделяни и поотделно формулирани и извеждани като главни. Или поне е изключително трудно това да се направи и заключението да бъде напълно вярно и точно.

Още по-сложно е да се отдели идеологията на писателя от неговия талант, метод на изображение, обективния му поглед и оценка на действителността чрез литературата, степента на талант и т. н. Колкото един писател е по-талантлив и значим, толкова творчеството му е по-близо до реалната картина на времето и обществото, които изобразява, отразява и изразява. Големият писател никога не си позволява да нарушава логиката на живота, за да наложи в творбата си собствените си идейни, естетически или политически убеждения. Защото е писател преди всичко, а след това (макар и заедно с това!) мислител и идеолог. Невъзможно е да разчлениш и представиш в някаква последователност и степен на проявление едното след другото или едното от другото. Не са редки и случаите, когато в творчеството си писателят изразява и утвърждава идеи, противоположни, а понякога и враждебни на личните му убеждения.

Нормално и допустимо е един писател да променя своите политически убеждения, да преминава през различни идейни влияния и дори да защитава в различни периоди от живота си противоположни принципи. Това може да се получи като резултат от съзряване и израстване, от резки смени на обществени формации и новата власт да го поощри или направо принуди на такъв акт. Възможно е след някакво важно политическо или лично събитие в живота му да настъпи отрезвяване, което да го накара да тръгне по друг път и към други цели. Всичко е възможно в живота на един човек, камо ли на писател. Във всички случаи обаче подходът на изследователя трябва да е естетически, за да разбере сложността на писателската личност и особеностите на нейното творчество.

От друга страна проблемът за политическите възгледи на писателя е твърде деликатен, понеже се използва в подкрепата или отричането на една или друга идеология или партийна доктрина. Авторитетът на писателят обикновено служи за пропагандни цели, а те изопачават и дискредитират  твореца, правят го мишена и оръдие в нечисти ръце. Това става възможно заради неточните литературоведски подходи към проблема и грубото политизиране и вулгаризиране на литературознанието. Дори и когато писателят е политик или просто активен участник в политическия живот, ако е голям и ярък писател, към тази му дейност следва да се подхожда внимателно и деликатно. Защото тя не е обикновена политика, а знак, свидетелстващ за определени тенденции в обществото и за причини, които подлежат на анализ. Писателят е свидетел на времето и изразител на обществените нагласи, а не изпълнител на решенията на своята партия. Разбира се, като политик или държавник той подлежи на обществени и юридически оценки и санкции наравно с другите граждани, ако е нарушавал законите и е принесъл негативни последици за държавата. Но във всеки случай споделянето на една или друга идеология й придава морален смисъл.

Изследователят трябва да държи сметка на това каква е по характер и същност идеологията на писателя. Тук също има деликатен момент, произтичащ от личните възгледи на литературоведа. Ако е налице противоречие, той е длъжен да изучи причините, подтикнали писателя към тези идеи, да ги разбере и приеме за основателни. Големият писател по принцип е прав - дори и тогава, когато е заел погрешната позиция.

2.

Отнасям тези разсъждения преди всичко към живота, политическата дейност и литературното творчество на Димитър Талев. Но те са валидни и за почти всички наши големи писатели. Българският писател, по силата на особеностите на нашата история и най-вече заради късното ни навлизане в модерната епоха, което наложи ускорения ход в общественото и икономическото ни развитие, в голяма степен е и обществено-политически деец. Някои от големите ни имена бяха дори държавници и партийни водачи от висок ранг. Участието им в политиката бе неизбежно и необходимо, за да активизират народа в национално-освободителната революция, но и да придадат нравствен смисъл на политиката и държавното управление. В политиката те представляват народа и обществото и говорят от тяхно име. Те са авторитетни с творчеството си, хората се вслушват в думите им, вярват им и им се доверяват.

Ала писателят не е и не би могъл да бъде политик и държавник като другите, защото за него политиката не е професия, а проявление на страст и духовна енергия, чрез които той преобразява творчеството си в житейска реалност и практическа дейност, но едновременно с това животът му се въплъщава в изкуство, което не е измислено и съчинено. Това съчетание го прави сложна и драматична личност, прекрачваща постоянно от една в друга територия и често губеща равновесие и представа за това в коя от двете се намира в момента. Политическите убеждения го уравновесяват все пак. Но и го заслепяват и често го заблуждават. Грешките и изпаданията в крайност, при които поведението на писателя преминава в поведение на политик и идеолог и той допуска тежки човешки грешки, осъдими и по юридическите закони. Макар че могат да го издигнат и до висотите на героизма и да го прославят сред хората. Това става само в екстремните ситуации на националния подем и в борбите за освобождение и спасение на отечеството.

Димитър Талев би трябвало да го определим повече като политик-идеолог и пропагандатор. Той е по-малко политик на действието. Именно като политик и пропагандатор той възприема определени политически възгледи, осъзнава ги и ги осмисля, за да ги популяризира и разпространява. И понеже политическите му пристрастия се отнасят до една деликатна, сложна и недоизказана и разработена в цялост и пълнота тема, каквато е съдбата на Македония и нейното освобождение, те не достатъчно и обективно се изследват и анализират. Представят се с недомлъвки и очистени от сложността и противоречивостта на темата, когато се свързват с неговите велики романи. Казва се обикновено, че за него Македония е голяма любов, но и неутешима болка и незарасваща душевна рана.

Но Македония е смутителка и на спокойствието, равновесието и международния престиж на свободната ни държава. В много голяма степен тя е залогът за признаването на нейната независимост и на българската корона. След двете национални катастрофи Македония е практически закрита тема в официалната българска политика и ако все пак се проявява някакъв интерес към нея, то е именно заради несекващата болка в националната душа и силата на общественото мнение. Не е осъществен националният идеал, а това означава, че не е постигната целта на българската национално-освободителна революция. От тук произтича и избухващото от време на време социално и политическо напрежение в българското общество. Политическите битки се изострят по повод на т. нар. „македонски въпрос”.

От друга страна българите в Македония са подложени на огромен асимилационен натиск от Сърбия и Гърция, чиито поданици са. Надеждите им са в България, но от там не само помощ не идва, но и никакво съдействие не им се оказва. Вътре в България обаче живеят хиляди емигранти, които не късат връзките си с поробената земя и не престават да работят за освободителната кауза. Те правят много за провокиране на държавната власт, за да я накарат да предприеме мерки и се застъпи за страдащото население отвъд българските граници.

ВМРО вече е обявило идеята за политическа независимост на Македония. Тази идея не означава отказ от българско съзнание и присъединяване към България в някакво неопределено бъдеще. В България няма съгласие за такъв статут на Македония и държавата по-скоро не го приема, но и не предлага други варианти.

Димитър Талев е привърженик на ВМРО и като журналист и политически активист работи за популяризирането на нейната кауза. Целта на ВМРО в България е да поддържа жива болката на българите към останалите под чужда власт сънародници и да ги убеди, че автономната Македония е единствената възможност за съхраняване на нейния български дух и характер. И той лансира остроумна и оригинална идея, която е спорна и трудно осъществима, но върху нея би могло да се разсъждава и да й се търсят начините на практическото й осъществяване. Димитър Талев смята, че единението на българската нация може да се осъществи чрез две национални държави - България и Македония, като спояващият елемент на националното съзнание да бъде езикът. „Ето новото знаме на целокупното българско племе: това е словото”.

В епохата след Първата световна война тази идея е очевидно неосъществима и то не защото някой не иска, а просто заради своята нереалност и илюзорност. Но точно тя показва, че любовта и мъката по Македония у Димитър Талев не е обикновено чувство, присъщо на мнозина българи от Македония, живеещи в освободеното отечество България, но оставили по родните си места скъпи близки и приятели. Това е политическо чувство, осъзнато възприета идеология. Защото става дума за конкретна политическа идея, заради която се създават политически субекти и се предприемат политически действия за нейното практическо приложение. Тази идея търси начини за въплъщаването си.

Димитър Талев възприема тази политическа идея, върви по своя път заедно с нея, разяснява я на читателите на в. „Македония”, където работи и на страниците на който публикува във всеки брой. Той води политическа борба.

От 1932 г. тази борба приема радикални форми, тъй като вече идеята за автономната Македония е напълно узряла и се радва на популярност сред населението там. В България определени среди, които стават все повече, също не са безразлични към нея. Радикализирането й е в смисъл, че Македония трябва да бъде само на „македонците”, т. е. на българите от този край, и те сами трябва да решават как да я устроят и развият. Тогава ще се установят и добри приятелски отношения между България и Сърбия. Никакви други перспективи не са приемливи и не могат да бъдат приети като решение на острия въпрос.

Радикалната политическа идея, която този случай е изстрадана от огромен брой хора, не може да се съобразява с обстоятелствата и с тези, от чиято воля зависи практическото й осъществяване. Димитър Талев смята, че ако българското правителство я възприеме и започне да работи за нея, резултат непременно ще бъде положителен. Сякаш това зависи само от него. Именно защото това не зависи от него, българското правителство обаче не предприема никакви стъпки и дори се отнася враждебно към нея и към ВМРО.

Димитър Талев обяснява застоя в разрешаването на т. нар. „македонски въпрос” с несправедливия Ньойски договор, съгласно който България е силно ощетена и унизена. Този договор обрече Македония на чуждо робство. Затова е необходима неговата ревизия и премахване на несправедливостите в установения ред в Европа и света. Победените в Първата световна война са поставени в неизгодно положение и народите им плащат прекалено висока цена за поражението си. Това спъва тяхното развитие, разделя ги, наранява териториите им, ощетява ги и фактически ги обрича на гибел.

Стремежът за ревизията на резултатите от войната роди и една нова идеология, която проникна в България и бе възприета охотно от кръговете на македонската емиграция. Тази идеология е националсоциализмът. На нея симпатизира и Димитър Талев.

3.

Ние не можем да отминем този период в житейската, творческата и политическата биография на големия ни писател. Няма как да се правим, че той не съществува и че значителна част от публицистиката му е апология на тази идеология. Дори и затаяването на истина е изопачаване на истината. Но и не бива да избързваме с оценките, а още по-малко - да произнасяме присъди или защитни пледоарии. Фактът си е факт, но когато той е част от биографията на велик писател, трябва да потърсим корените на явлението, което фактът отбелязва. Важни са причините, довели до свързването на т. нар. „македонизъм” до една идея, чието въплъщение донесе толкова мъки, страдания и разрушения в цяла Европа - в това число и в България.

Националсоциализмът протестира срещу поставянето на Германия в унизително положение и от велика държава победителите във войната я превръщат в второстепенна сила. Разбира се, той не обяснява, че причината за тази несправедливост е самата Германия, която започна войната с надеждата, че тя ще й донесе мечтаното световно господство и че тази война причини огромни нещастия и страдания за цяла Европа. „Възстановяването на справедливостта” за неговата идеология е отмъщение и възмездие, чрез които ще се наложи новият ред. Германците видяха в тази идеология възможност за изход от кризата на държавата им. След войната Германия, въпреки загубите и разрушенията, започна постепенно да се въздига материално и духовно, събирайки в себе си огромна обществена енергия, която трябваше да бъде приложена в мащабно съзидание. Нещо подобно се случва и в България и с българското общество.

Цяла Европа, впрочем, е изправена пред важен избор на пътя, по който да се движи и за начините, по които да устройва обществото. Най-общо казано този избор е между „левия” и „десния” модел. Русия избра да се движи на ляво, ала Европа, а с нея заедно и България, предпочете пътя в дясно. Този избор не бе лесен и решението бе взето след драматични политически борби, преминаващи в редица страни като Германия и България в опити за социалистически революции. Десният модел в крайна сметка им се видя по-успешен и реалистичен, поради което и го избраха.

За македонските българи - емигранти в България, а и изобщо за българите в Македония призивът на националсоциализма в Германия и на фашизма в Италия вдъхна надежда, че не само е възможно да се промени установеният геополитически ред, но и че практически се върви към ревизия на границите и анулиране на Ньойския договор.

За Димитър Талев е крайно необходимо да се възбуди нова обществена енергия у българите, за да се решат и те на радикални действия, които да доведат до промяна. Националният проблем е основата, върху която трябва да се настрои обществото за тези действия. Писателят дава постоянно пример с Германия и новата сила, начело с Хитлер, която се е заела да я промени и възвърне в Европа като велика държава. С нейна помощ и по нейния пример България също би могла да осъществи мечтата си и да възстанови своята цялост.

Д. Талев не разяснява идеологията на националсоциализма. Той просто я възхвалява като идея на огромната и справедлива обществена енергия, помитащи всичко пред себе си по пътя към националното обединение. Германия успява - защо България да не следва нейния път? Но доста често във в. „Македония”, а по-късно и във в. „Зора” пише за тази решителност, давайки за пример Германия на Хитлер. Той дори казва за Хитлер: „един велик неин (на Германия - б. м. - П. А.) син възроди отпадналия дух, просвети ума и съзнанието, пробуди гордостта и всички тия нравствени сили тласна към дела, към подвизи, към върховни жертви”. И още: „Ние вярваме, че днешна Германия - Германия на един войник от миналата световна война и на националсоциализма е наистина нова възродена Германия. Ние виждаме това по творческия процес вътре в нейните граници, по силата, що проявява тя по бойните полета, по въодушевлението, с което се бори нейната младеж. Искреният призив, който днешна Германия отправя към всички народи за международна справедливост е свята клетва за общо спасение, а не лъжлива примамка, която би опозорила нейното име”. Националсоциализмът е мотивацията да се поправят неправдите в света и да се даде реална възможност и на България да обедини в своите граници всички земи, населени с българи.

Единственият истински възможен начин за осъществяване на тази висока идея е въоръжената борба срещу тези, които след Първата световна война начертаха европейските граници и ощетиха толкова народи и държави. Войната, която Хитлер повежда, за Димитър Талев е естествен изход от създалата се безизходица и отприщване на силите на доброто.

Подбудите на големия ни писател са патриотични, но патриотичните подбуди са попречили на неговия ум да види реалностите в истинската им същност и да осъзнае, че евентуалното българско „щастие” ще струва прекалено скъпо и ще бъде постигнато с жертвите и кръвта на милиони хора. Талев е решителен противник и враг на държавите от антихитлеристката коалиция: „Лъжливата демокрация и миражите на комунизма държат в плен народите от противния лагер и насочват погрешно тяхната воля, насочват я против собствените интереси, против правилно разбраните интереси на всички народи по света”. „Грешката” им е, че не са разбрали и одобрили идеите на националсоциализма за обновление на света.

България, в крайна сметка, избра пътя, който искаше да бъде избран и Димитър Талев. Тя дори постигна „обединение”, възвърна си за кратко Македония. Ала подаръкът на Хитлер я нареди по-късно сред победените и трябваше да положи доста военни и дипломатически усилия, за да не бъде наказана отново за своя политически избор.

4.

„Случаят Талев” поставя въпроса доколко е допустимо, а и необходимо, една геополитическа цел за осъществяването на дълго лелеена национална мечта да бъде осъществявана с цената на подобен погрешен и носещ тежки последици избор на съюзници и съучастници, които по своята същност са врагове на българския национален идеал.

Политическите игри са сложни и в повечето случаи не съдържат морален смисъл, който да ги оправдае и извиси. Те са съглашения и сделки, чрез които да се изпълни определена работа и се разреши някаква политическа задача. В тях са напълно допустими хитрини, уловки, подвеждания, лъжливи обещания, взаимни отстъпки, демагогия и лъжи. За пред хората обаче трябва да се покаже благо намерение, грижа за хората, принципност, смелост. Такива игри се играят скришом, зад завеса, далеч от очите на народа и обществото. Но това не означава, че остават неизвестни или че са освободени от морални оценки и юридически санкции. Бог всичко вижда; историята също. Отговорността на политиците, държавниците и идеолозите е огромна и за нея няма давност. И не винаги в подобни сделки важи йезуитското правило „целта оправдава средствата”.

При разрешаване на национален проблем - особено когато най-сетне се постига събирането на разделени народи и земи, въодушевлението е неизмеримо и заблуждава, че заради тази радост е позволено да се пристъпват границите на морала и принципните съглашения. Конюнктурните съображения и компромиси имат опасни и непредвидими последици и измерението им да е непомерно лишение и жертви. За това трябва да се мисли и да се отчита, когато се преценяват фактите и явленията от историята.

Аз обаче не мисля, че подтикът на Димитър Талев да възприеме националсоциализма като необходима за щастливото обновление на Европа, света и България идеология е само загрижеността за съдбата на Македония. Този подтик е свързан с Македония, безспорно. Но по-важната причина според мене е вътрешното му убеждение за необходимостта на спояваща нацията идея за мобилизиране на нейните духовни и материални сили за излизане от кризата след войните. И дори след Освобождението. Очевидно е, че Освобождението не даде на българската нация достатъчно енергия и съзнание за необходимостта от единение и целеустременост за изграждането на силна и справедлива държава. Съсловните различия и икономическата изостаналост произведоха хилава и компрадорска буржоазия, готова на всичко, за да забогатява и запазва богатствата си. Тя охотно се продава, за да съществува и богатее на чужд гръб. Любовта към отечеството, която я правеше водеща сила в национално-освободителната революция, бързо се изпари и бе заместена от грубата практичност и безмилостния егоизъм. Българската буржоазия не излъчи достойни държавници и водачи, които да разрешат предизвиканите от обективните обстоятелства, но и от великите сили проблеми на новоосвободената държава. А историята ускори неимоверно хода си и високата скорост на историческото движение показа колко непохватна е буржоазията в изпълнението на възложената й роля да управлява страната. На всичко отгоре България бе разделена и бе наложително да се работи за събирането на всички българи в една родина. Това за буржоазията обаче освен че бе непосилно, още бе и недостатъчно важно, защото не й осигуряваше нито повече пазари, нито по-големи изгоди, а само напразни усилия и ненужни грижи.

Подобна е ситуацията в Германия и Италия. Състоянието на държавите изисква решителност, а отговорните за управлението им бягат от изпълнението на своите задължения. Тогава се появява Хитлер и буржоазията му прехвърля функциите си, за да понесе той отговорността, а те да се възползват от евентуалните му успехи. Никога не е късно да го отстранят, ако се провали.

Националсоциализмът е идеология, която събира хора с енергия, но си били изолирани и не са имали възможност да участват в управлението. Сега такава възможност им се отваря и те отприщват силите си и са щастливи от това. Друг е въпросът как ще се осъществи подобни единение, какво ще се постигне и на каква цена.

Димитър Талев харесва устройството на живота по модела на националсоциализма и най-вече реда в него, съучастието на хората в постигането на целта, въодушевлението. Чрез този ред, без съмнение, се осъществява и някаква социална справедливост, заличава се социалното неравенство и се отваря перспектива пред онеправдания да се чувства равен на другите.

Подчертавам, че не е редно Димитър Талев да бъде „оправдаван” за неговия националсоциализъм с аргумента, че всичко е вършил „заради Македония”. Македония е само първоначалният му подтик, основата, върху която се развива и разраства тази актуална тогава идеология. У него няма обърканост; той съзнателно възхвалява Хитлер и установения в Германия ред, настоявайки и тук да бъде направено същото.

След 9.ІХ.1944 г. и след изтърпяното наказание за предишната му политическа дейност Димитър Талев, утвърден вече като един от най-големите български писатели (за какъвто дотогава не е бил признаван, а и не е бивал), е приобщен от новата власт. Разрешава му се да публикува своите романи, първият от които е „Железният светилник” при условие, че публично се откаже от предишните си политически схващания и декларира лоялност към властта. През 1951 г. пише във в. „Пиринско дело”, излизащ в Благоевград статия (бр. 4 от 28 януари 1951), статия, в която открито излиза срещу идеите на Ванче Михайлов - един от най-активните и радикални носители на т. нар. „македонизъм”. Димитър Талев симпатизира на Ванче Михайлов и го следва в борбата му за автономия на Македония. Сега признава: „В миналото аз изневерих на идеалите, на които служеха Гоце Делчев и Димо Хаджидимов и се увлякох по една пакостна и опасна заблуда, като повярвах, че така наречената ВМРО на известния с кървавата си слава крепител на българския монархо-фашизъм е наследник на старата народна ВМРО - но той, жандармът на Кобургите, е наследник на Делчев и поставих перото си в неговата услуга. Това бе моя основна грешка, която и след настоящето публично отчитане ще остане да тежи на моята съвест”. След тази статия на Талев е дадена възможност да участва в литературния живот, да издава своите книги и да се ползва с почит и уважение за своята литературна дейност. Избиран е за народен представител, удостояван е с най-високите държавни отличия и награди за обществена и литературна работа, присъждани са му почетни звания.

5.

Димитър Талев е недоволен от поведението на българската държава спрямо Македония и от нейното открито нежелание да работи за обединението на българските земи. Той е разочарован от това, че тя не възразява срещу сърбизирането на македонските българи и не възпира промяната на етническия характер на областта. Талев смята, че правителството предава националните интереси и нехае за случващото се в останалата под чужда власт Македония. То не осъзнава в пълна мяра несправедливостта на установения след Първата световна война световен ред и неравностойното положение на България и особено на Македония в него. Писателят остро критикува властта. Недоволството му е заради мълчаливото съгласие на правителството да се извърши тази жестока подмяна на етническия характер на българите там. Това е официална държавна политика и Димитър Талев свидетелства, че тя не е, както обикновено спекулират днес, наричайки я „коминтерновска”, а е изцяло „проевропейска” и продажна.

Публицистиката на Димитър Талев от в. „Македония” е интересно свидетелство на това как т. нар. „македонски въпрос” все повече се отдалечава от първоначалния си смисъл на национален идеал за обединение и се превръща в чисто спекулативен политически проблем, върху който се изграждат политически комбинации и сделки, но и аргумент на българските правителства за измъкване на някакви (обикновено дребни) отстъпки от великите сили. Силата на този „въпрос” постепенно, но достатъчно бързо стихва и в един момент (когато зачестяват атентатите и публичните убийства) дори започва да изглежда досаден и от него вече искат да се избавят на всяка цена. Още преди Втората световна война България по същество се отказва от разрешаването в своя полза на „македонския въпрос”, отделя Македония от себе си, за я използва единствено в спорадично възникващите конфликти на Балканския полуостров и в исторически възпоменания, теоретични спорове и научно-политически дискусии. Осъзнава се, че Македония няма да бъде българска - или поне в близко и обозримо бъдеще тя трябва да се обособи като самостоятелен политически субект, който да съхрани, доколкото е възможно, българския елемент у населяващия я народ. А по-нататък евентуално да се обедини с България. Но това са по-скоро илюзиите на емигрантите, които не губят надежда Македония да си остане българска.

„Македонският въпрос” има и едно друго проявление в творчеството на Димитър Талев: братоубийството, което Сърбия и Гърците извършват над българите, за да променят българския национален характер на Македония. Това братоубийство е поощрявано от цяла Европа, от великите сили, откъснали една чисто българска територия от България и предали нейните български жители на духовно, национално и дори физическо изтребление, за да възтържествува редът, който те са установили. Извършва се етническо прочистване и изтребление на българското население, за да се постави под свършен факт всеки евентуален рязък обрат в историята и евентуалното възстановяване на справедливостта. Средствата на това етническо прочистване са ужасяващи, още повече че са извършени от братя православни християни. Никаква милост не е била проявявана, никакво изключение не е правено. Единственото, което е „смилявало” сърцето на новия господар, е било отказването на българина от себе си и от своя род. Димитър Талев повествува за всичко това в романите си, но му отделя много място и в своята публицистика.

Етническото прочистване на българските земи в Македония е пример как политиката и интересът на буржоазния човек не се спират пред нищо, за да постигнат намеренията си. В този процес участва и българската държава. Вярно е, че тя прави някакви плахи опити, колкото да не я обвинят, че бездейства и че не се интересува от съдбата на българите, да привлече вниманието на великите сили към проблема. Но го прави повече от формална грижа и без надежда за успех, а не защото е истински загрижена и более за страдащите хора.

Европа обаче е решила веднъж за винаги съдбата на Македония. Дори и когато през 1941 г. Хитлер възлага на българското правителство да управлява Егейска Македония и Беломорието и българската пропаганда побърза да запее дитирамби за цар Борис ІІІ като за „цар-обединител”, пак бе видно, че това е само временно и без позволение да се възстанови българския етнически характер на Македония. Управлението е само административно и не като на интегрална част от България. Димитър Талев е въодушевен, но сякаш по-малко отколкото би следвало да бъде. Той усеща противоречието в акта на „обединението”.

Каквито и идеи да проповядва, публицистиката на Димитър Талев е вдъхновена и убедителна, последователна в своята идеология и политическа позиция. И в този жанр писателят е на висота и може да се каже дори, че е сред големите му майстори.