Юлия Дивизиева

ДЪЖДОВНА РОЗА

Ноември е обсебил нежния й цвят,
навъсил се е, мислите му са дъждовни -
и капчица вина не чувства,
все вали, не спира да вали - вали съдбовно.
За локвите художник е дъждът,
за розата със още лятно облекло
студените му капки са кинжали,
а тя изящна, приказна - трепти -
под клоните, чадър прострели,
не иска и за миг дори
за милост да помоли.
Изправилa във размисъл глава -
не хленчи - изискана и благородна,
но, Боже, колко ме боли!
Дъждовна роза бисерни сълзи
във локвата отронва…

ДЪЖДОВНИ БОНБОНИ

Дъждът си е купил бонбони,
във шарени книжки увити,
по сивите градски балкони ги пръска,
а сивотата им пълни със щрихи.
Кой иска от тези бонбони -
измислени от малчугана,
безгрижно закрачил през локви,
във джоба с едничка монета - останала.
Дъждът и момчето, обуто с ботуши -
гумени, яркочервени - се чудят,
защо никак не слушат големите
и прахосват на халост деня си.
Наужким поне могат да вземат,
увити във пъстри неони,
проблясващи весели мигове -
безплатни дъждовни бонбони.

ИРИСИТЕ НА ВАН ГОГ

Да виждаш в цвят живота е изкуство -
така ми каза днес художникът край Сена -
рисуваше застиналите чувства
на ириси, със пролетна палитра -
на зимата във скрежната й белота.
Защо рисуваше цветята,
които друг е нарисувал отпреди,
магията ли търсеше в боите
или душата му рисуваше мечти!?
А ирисите дръзко го следяха -
платното бе им отесняло -
нетърпеливи, клатеха глави.
Художникът със страстно чувство
бе вдъхнал на живота им искри!
Люлееха лилавите си гриви,
изпълнени със дъхави мечти - и те в лила,
с налудност цветна и със безразсъдство,
дали сила на художника с измръзналите пръсти -
край Сена седнал,
който ги рисува като другия,
рисувал ги на друго място - някъде преди.

ПЕТИЯТ СЕЗОН

Да видиш мрака и да чуеш тишината,
да тичаш бос във утринна трева -
в роса да се изкъпеш -
и като вълшебник,
дъгата да превърнеш в пъстър шал.
А косовете да се стрелкат косо,
да пият сок от гроздови зърна,
кошути плахо да пристъпват сред листака
и да се крият в дебрите на приказна гора.
Такава тишина да ни обгърне,
да чуваш само моя глас,
а после двамата да свърнем
в пролуката на снежен храст.
Да се изгубим и да се намерим
във петия сезон на дните…
Ръцете сплели - стъпваме
на бързащото време във следите.

МЕЛТЕМ

На мелтема дланите са мекосини.
Телата ни обличат във паяжина невидима.
Докосването е копринено
и само дивите пчели с налудните очи
от цветния нектар, остават сприхави.
Медът им е отровен от желания.
Опитвали сме го като деца,
но твърде плахо.
Сега, когато могат ненаказани
телата ни да пият мед от скрити извори -
от страх и свян, или от жилото -
боим се - облечени и много принципни.
А колко мек и син е вятърът,
препуснал след писмата на глухарчето!
И колко мъдри вече са пчелите!
Отровата им е изтекла някъде -
медът им още див е,
но питомни очите им.

ДВЕ КУПЧИНИ СОЛ

Две купчини сол в лодката.
Да ги изгребем или да гребем?
Ако изхвърлим солта във морето,
ще пресолим вълните му.
Ако ги изядем,
ще се разгадаем докрай.
По-добре да гребем, все едно накъде.

Бавно солим пъстроцветието -
гребем, гребем, гребем…
Солим малко по малко,
опознали ръцете си,
сетивата, дълбините в очите.
Уловили сме времето -
в лодката с двете купчини сол.

ПОНЯКОГА ЛЮБОВТА СИ ТРЪГВА

Ако любовта оставаше винаги,
щеше ли да е толкова скъпа,
щяха ли да пишат за нея поетите,
щяха ли да пеят за нея птиците?

За да не се превърне любовта в жена
с розови панделки - в напреднала възраст,
или в белокос мъж с прашка в ръка,
който цели гълъби, нека си тръгва…

Да си тръгне,
когато няма нищо за даване,
когато съзре делника в очите на другия,
но все пак да остави вратата отключена,
за да не търси ключа,
ако рече… да се върне.