Емил Енчев

САМОДИВИ

Но не от онези самодиви, дето на росните ливади играят хоро по бели роби и чак при здрач изчезват като видение и след тяхното хоро росната трева е полегнала, все едно няколко военни роти са преминали през там. На възвишението, до зелената ливада, има саморасли дървета, някои от които бяха на повече от сто години. Никой не желаеше да замръкне там, а добитъкът и овцете, навлизайки в тучната ливада, бързичко се изнизваха и пасяха по билото срещу изродено изкривените дървета, които бяха образували своя гора от около петдесетина черни и бели бора.
Не дай си Боже някой да полегне там на сянка, не минаваше година и заболяваше тежко.
Странно беше и ехото, което поглъщаше виковете и не отекваше веднага, а след доста вре ме се чуваха откъслечни насечени звуци. Едно от боровите дървета простираше клоните си като зашеметен октопод, а друго пък пронизваше небето като свредел. При здрачаване, гледайки ги отдалече, имаш чувството, че се движат. Порасналите свещилки, залюлени от вятъра, приличаха на самодиви, които играеха бавно хоро, а метличината допълваше въображението,напомняйки буйни разплетени коси, или по точно - развени гриви на галопиращи диви коне.
Бях се заредил с вода и сандвичи, защото реших, че ще прекарам една нощ в хралупата до стария бук. Направих си леговище и загасих фенерчето, за  да не се усеща моето присъствие и зачаках. От възвишението се виждаше всичко: луната беше пълна  и осветяваше насреща самодивата гора, ливадата и дивата ябълка, от която никой не береше, въпреки че разнасяше аромата си на километри. Към полунощ се мярна силует, който коленичи до дървото с формата на свредел и заскимтя, сложих очилата за нощно виждане и припознах Сакара, който се молеше нещо.
Знаех, че заради неразбории вкъщи съпругата му се беше обесила точно на това място. После Сакара изчезна и се скри навътре в гората. След неговото бягство се появиха две красиви сърни, които се опитаха да пасат, но нещо ги подплаши и те хукнаха нагоре към възвишението, дори едната от тях прескочи хралупата и се изгуби в храстите. Не можах дори да задремя заради страшната тишина. Някакви тръпки ме полазиха и бързо преминаха в сърбежи по тялото - вероятно малки червени мравки, усетили храната, ме бяха нападнали.
Към малките часове на нощта вятърът се скри някъде и започнах да чувам нежна музика, дори припознавах мелодията, но музиката бързо изчезваше и се появяваше след писък на нощна птица. Дерето и самодивата гора поемаха ухукането на ухловицата и след доста време я връщаха на дивата гора, като оратория с неизвестен опус.
Когато слънцето проби, събрах багажа в раница и тръгнах към самораслата гора. Приближих до черния бор, където беше коленичил Сакара и през сълзи се молеше на Господ. Погледнах към ниския ощърбен клон и забелязах завързаното въже, прерязано сантиметър-два по-надолу, на възела имаше станиолена бележчица. Взех я и я разгърнах. Там, със ситен разкривен почерк, обесената съпруга на Сакара беше написала:
„Отивам си от този свят с неродения ни син…”
Погребах бележката до бора и така прикрих тайната на Руска, обесената съпруга на Сакара, и тръгнах за града с тайната на едно дълго чакано, но неосъществено зачатие, отишло завинаги далече в безкрайността.

——————————

СЪНЯТ НА ЛЯТОТО

Излезнеше ли Трицата на припек до стария фонтан, всички деца се събираха да слушат прочувствените му речи, които завършваха с кръшни хора и песни, изсвирени на оризова хартия, прилепена към гребен. Въпреки че си беше пенсиониран дебил, той по интуиция усещаше ставащото в квартала на малкия ни град и застанал като мокър до костите петел, се перчеше като за бой и обсъждаше събитието гласно като оратор, по-скоро като прокурор, който произнасяше обвинителната си реч. Днес той  обсъждаше трагедията с осемгодишната Роска, която бе насилена и умъртвена. В града се носеха слухове, че това злодеяние е извършено от собствения й баща - Станчо. Побърканият му мозък не можеше да проумее как така ще пъхаш оная си работа в телцето на това беззащитно дете, което си създал с любов и отгледал до осем години. Трицата на висок глас изричаше, че това е работа на дявола, който, когато си нямал работа, си таковал децата.
Роскиният бащата също е безработен, крещеше Трицата, и по цял ден пие в капанчето ето тук, зад този фонтан. Този мръсник беше в затвора за кражби и Роска беше създадена по време на отпуска за Великден, с писмо научи, че жена му е бременна и от писмо научи, че му се е родила дъщеря, красива като него, дъщеря със зелени очи и неговите руси коси…
Трицата се обърна към капанчето зад фонтана, но този път не извади гребена, обвит с оризова хартия, а прочувствено изломоти като на себе си, че това е сънят на лятото и че щом лятото заспи, поличбата от небето ще е студ…
Не зная дали е заради неговото пророчество, но на пети юни същата година беше паднала слана, а температурата бе шест градуса и то измерена по пладне, за разлика от предишния ден, когато надхвърляше тридесет. В квартала одумваха Станчо - бащата на Роска. Старите жени го кълняха, виейки катона умряло и от устата им излизаха клетви „Дано в пъкала да изгори”, „Дяволът на кол да го побие” и подобни на тях. Всъщност Станчо беше добре сложен и красив, със зелени очи и сламеноруса буйна коса.
Съпругата му, Цеца, директор в кварталното училище, роди Роска, когато той беше в затвора, набеден за кражба. Самата тя казваше, че не той, а счетоводителят и председателят на кооперацията трябва да са на негово място. Роска беше зачената по време на една отпуска от затвора, когато Станчо бе пуснат за добро поведение за една седмица. В затвора той беше научил, че Цеца е бременна и пак там - за първи път, видя своята дъщеря Роска като бебе с руса косица, червендалесто личице и големи зелени очи. Тогава жена му каза, че му е одрала кожата…
Цялата махала от квартала се вдигна и отиде на делото в градския съд. Народът жужеше като кошер с пчели и съдията едва успяваше да ги усмири.  Вече час, откакто беше започнало делото, но беше разпитан само един прокурорски свидетел - Ковачът, едър и куц циганин - съдържател на павилион, в който се продаваха дребни сладки, марципани, пакетчета с бонбони, шноли, гребени, панделки и всички атрибути от тогавашната ширпотреба… Станчо стоеше на подсъдимата скамейка, облян в сълзи, и отричаше да е сторил това злодеяние на собственото си единствено дете. Жена му Цеца също плачеше и пред съда го защити, като каза, че той е намерил Роска захвърлена, бездиханна и озлочестена във вършенака на градината им…
В съдебната зала нахлуха няколко полицая и подадоха някакъв лист на съдията. После се обърнаха към свидетеля на прокурора, но той бързо се изправи и избяга от съдебната зала. Хората недоумяваха какво става и защо съдията не отложи, а прекрати делото. Отвън Цеца беше запалила ладата-комби и чакаше Станчо, за да се приберат. От външната врата на съда народът видя как Ковачът излезна с белезници, придружаван от няколкото полицая…
Родителите на Роска не се появиха близо месец в квартала. Баба Цена, която всяка сутрин ходеше на гробището, за да прелива комка на дядо Миладин,казваше, че на гроба на Роска все имало свежи цветя и жито, дори някой беше преливал вино заупокой на ангелската й душица… Трицата пак ръкомахаше
пред фонтана, но този път речта му беше на расистка основа, беше против циганина Ковача, дето бил прилъгвал малката невинна Роска, като й подарявал шноли, панделки и бонбони, за да я опипва и целува по малинените уста, а накрая зверски я насилил и удушил. Без да му мигне окото, в една вечер на заспалото лято я захвърлил във вършенака на двора на бащиния й дом….
Този път свирнята на Трицата беше тъжна, някаква протяжна народна песен се носеше пискливо, а баба Цена, която наскоро беше загубила своя другар в живота, бършеше едрите си сълзи с опакото на ръцете.

——————————

СТИГМА

Леля Корна се беше събудила, обляна в кръв, все едно някой я беше разпнал на кръста и понеже беше сам-самичка, беше дотърчала при баба, за да й помогне. Баба почистваше раните с преварена вода и чисто парцалче, но щом попиеше кръвта от раните, тя отново се появяваше. Леля Корна плачеше, но не от болка, а от страх, защото подобно нещо й се случваше за кой ли пореден път и тормозеше нейната кротка и вярваща душа…
Татко се върна заедно с поп Стане, който още от вратата опули зелените си очи, обърна се към кандилото, поставено под иконата на Богородица с младенеца, прекръсти се няколко пъти, а после поръси челото на леля Корна със светена вода, защото по челото й имаше драскотини, като следи от трънения венец, с който бяха накичили Исус Христос по пътя му към Голгота…
После поп Стане изпя няколко пъти специална молитва и рече:
- Не се плаши, това е стигма и е чудо, а чудото е чудо, защото няма обяснение…
После за успокоение рече, че такива неща се случват и другаде и че спохождат истинските вярващи и добродушни люде. Из селото се разнесе бързо вестта и хората обясняваха случилото се чудо, както си искат. Едни казваха, че е прокажена също като щерка си Цана, която преди години се помина по време на раждане. Тогава Милка, която работеше като санитарка в родилното, рече, че месата на Цана капели като гнили круши и миришели много лошо, затова не я погребаха в ковчег, а я кремираха. След няма и година и мъжът й Цветан се помина и също беше кремиран и тогава погребан. Други казваха, че Господ ги наказва, защото бяха изоставили чичо Георги, мъжът на леля Корна, в дом за инвалиди, където човекът се поминал от мъка за тях…
Дето се вика, всяко чудо за три дни, кварталът забрави за случилото се и заживя отново спокойно, без чудеса и без страх от поличба Божия. Пролетните дъждове даваха надежди за голяма реколта, но странното беше това, че се появиха светкавици и гръмотевици, които плашеха всички. Една вечер на вратата в къщи се почука силно, а мама, стресната, набързо отвори. Бригадирът на кравефермата плачеше с глас и молеше вуйчо, който учеше за лекар, да отиде бързо в обора, защото е станала злополука.
Всички възрастни от нашата къща тръгнаха натам, след баба се измъкнах и аз. Беше паднал гръм и беше изпонатръшкал няколко телета и крави, а сред тях безжизнени лежаха в несвяст двамата кравари, леля Корна и чичо Миладин… Вуйчо и селската медицинска сестра им даваха първа помощ. Дойде линейка от града с цял екип от лекари, които констатираха смъртта на двамата, но въпреки всичко ги откараха до моргата в града за аутопсия. На другия ден хората от квартала се готвеха за две погребения, събираха се съседи по дворовете и разговаряха за случилото се.
Някъде късно през нощта на следващия ден на външната врата силно се почука, баба набързо отвори, но като видя кой е на вратата, залитна и едва не умря от страх. Вуйчо скочи и я прихвана, но като видя обявената за мъртва Корна на вратата, се чудеше дали да побегне или да се скрие. Татко обаче се съвзе пръв и покани жената да влезне в къщи. От нея научихме, че в моргата се е съвзела и е възкръснала, дето се вика - от мъртвите. От ходилата и от дланите на ръцете й се стичаха тънки струйки ясна и ухаеща на карамфил кръв, която капеше по пода, но след миг изчезваше. До няколко часа раните се покриха и нямаше следа от белезите на мнимото разпятие, което поп Стане някога нарече стигма, която бележи добрите, вярващи хора, страдали за любов и добруване между човеците.
Леля Корна беше добра и тиха жена и работеше много, обичаше всички от квартала на изселниците, независимо от тяхната вяра, затова Господ нея беше избрал чрез стигма да бележи и напомни за едно разпятие и възкресение…

——————————

ТАЙНАТА НА ХИЩНИКА

За него казваха, че е култивиран перущенски циганин и че от куртоазия е наизустил цялата „Епопея на забравените” на Вазов, за да шашка партийното ръководство на „Горубсо” с артистичните си изпълнения от рецитали. Всъщност той беше мургав, но с красиви мъжки черти, а устните му бяха розови, а не мораво сини, като на турски циганин… Така се говореше в рудника за него, но съдбата ме срещна с Хищника на един забой съвсем случайно, когато Недко се бе гръмнал, за да отмъсти на жена си, защото я бе заварил с домакина на стола в семейното им ложе..
Хищникът беше словоохотлив и докато чакахме шинариите да си свършат работата, за да започнем извоза, ми заразказва истории за съдби на миньори от града. Недко бил прекрасно момче, младо и трудолюбиво - три деца е гледал и затова много работил, за да не им липсва нищо. Станали семейни приятели с домакина Арон, който също бил от тяхното село, от Северна България. Но Арон взел да ухажва жена му. Правил й дребни, но скъпи подаръци, прикотквал и децата, докато я вкарал в леглото си… И така - онова, дето се говори за семейните приятели, си е баш така.
Разбирателството на двете семейства идва от сексуалните, тайни забежки от страна на един от съпрузите в двете семейства.
Веднъж Недко се върнал два часа по-рано от нощна смяна. И що да види - в леглото при съпругата му Арон, вече пуши цигара след сладострастния секс с жена му… Недко нищо не казал. Върнал се в рудника, нанизал взрива като патрондаш около кръста и палнал фитила. На другия ден на забоя цялата бригада събирахме останките от тялото му, разкъсано на парчета, полепнали по парамента…
Арон също е бил миньор, но никой не го искал в бригадата си, защото го бяха видели да си бърше задника с хляб, след като е ходил по голяма нужда.
От туй нагоре се хвалил, че прави това, защото за единия си задник работел…
Братът на Недко си отмъсти по-късно, защото го бе пуснал в една изоставена шахта и този Арон го намериха след време почти разложен, но нищо не доказаха…
Ами Церо - виждаш ли го оня, дето дърпа скрепера, той пък се оженил за буля си, т.е. - за братовата си жена, и нищо, че е десет години по-млад от нея. Миналата година им се роди момиченце. Тяхната история е достойна за роман, защото спасява снаха си от тормоза и побоищата на брат си. Писнало му на човека да гледа как Зина - дошла от Русия чак, яде бой всяка вечер, защото в кръчмата брат му слушал какви ли не глупости за рускините. Напивал се тогава оня ти ми мръсник и млател и нея, и децата… Една вечер Церо налабутил брат си, събрал багажа на снаха си, събудил племенниците си, палнал „Москвич”-а и право в миньорския град… Сега децата на брат му се обръщат към Церо не с „чичо”, а нежно му казват „тате”…
Хищника имаше една тайна, но не я казваше на никого. Често ходеше на Пампорово, за да обменя валута от чужденците в курорта. Завръщаше се в миньорския град тихомълком.
А прякора му идва от това, че по време на лов с градските парвенюта ги спасил от мечка-стръвница. Когато мечката се изправила на задните си крака, другите ловджии си плюли на петите, а Хищника застанал срещу звяра и заревал с всичка сила като мечка. Видяла мечката, че няма управия с този едър човешки екземпляр, обърнала се и избягала. Затова от години не му викат на име, а на прякор - Хищника…
Затвориха участъка на рудника, миньорите бяха преместени другаде. Миньорският ни град се изпразни от народ, поради настъпилите демократични промени. Бях забравил за този словоохотлив човек..
Паралии взеха да обикалят по гръцко и не щеш ли, бяха видели там Хищника, женен за гъркиня с две дребни дечица. Станал съдържател на хотел-ресторант „България”… Ей това била неговата мечта - да настигне изгубеното време, преживяно в безвремието в България… В ресторанта си на всеки Трети март Хищникът рецитирал на българските си гости „Епопея на забравените” под съпровода на кавал, на който свирел Калин - първородният му син, заченат в пампоровския хотел „Панорама” още през миньорските години в България…

——————————

ЗЕРДЕЛИНА

Кефалът стоеше на мързеливия площад (така наричаха малкото пространство до пощата) и чакаше да мине неговата Зерделина. Красива пришълка от Странджанско, омъжена за военен офицер. Той си я беше назовал Зерделина, въпреки че истинското й име беше Стояна. Тя беше дребно миньонче с малиновочервени месести устни, тънки вежди, а порцелановото й лице бе украсено от две трапчинки. Гъстата и черна буйна коса я правеше още по-привлекателно красива за мъжете в нашия град. Щом я зърнеше, Кефалът се изчервяваше като презрял домат на слънце, а душата му напираше да литне в небесата. Радваше се на трите й момчета, но не изпускаше да се докосне до Зерделина, уж под предлог, че иска да вземе най-малкия син от ръцете й, за да му се порадва…
Всички в града я съжаляваха, защото знаеха що за женкар е нейният капитан и че не бе оставил нито една сервитьорка на мира, дори на младите циганки беше налитал срещу заплащане… Но Зерделина не обръщаше внимание на слуховете, дори целуваше капитана по няколко пъти пред хората, за да му засвидетелства своята обич. Това караше хората от малкия ни град още по-усърдно да го одумват, а нея да съжаляват. Дори Кефалът се канеше на няколко пъти да я заговори в кафето, да й разкаже за слуховете, дори да й предложи неговото приятелство, та белким Зерделина усети тръпнещата му душа от любов към нея, защото той беше съгласен да се оженят, дори да отгледа и трите й деца…
От няколко дена Зерделина не минаваше по улицата и не се спираше на мързеливия площад. Из града се пусна слух, че е избягала с уволнен войник от казармата. Старите клюкарки я кълняха, че била изоставила трите си дечица и сега ги гледала майката на капитана… Няколкото прости старшини, чийто жени по принадлежност си хойкаха, направиха Зерделина на най-голямата уличница. Дори дългоносият Стамен посочи храст зад фонтана, където уж я бе оправил, а Понудев пък си призна, че само веднъж я бил целунал и ха да станела работата, капитанът се прибрал пиян и объркал всичко… Кефалът ги слушаше, но не вярваше, защото се бе случило нещо между капитана и Зерделина и то не беше това, което зловредите и мръсни слухове разпространяваха тези мъжки клюкари…
Настъпи демокрацията и в нашия родопски град хората крещяха, биеха се, разделяха се. Предприятията се затвориха, народът гладуваше. Затвориха и казармата, разформироваха поделението и капитанът се вдигна с домочадието от града. Изминаха много години, но Кефалът стоеше винаги към единадесет часа на мързеливия площад до пощата в малкия ни град и се припознаваше в далечината на улицата в някоя жена и ха да извика Зерделина, се оказваше,че е поредният мираж. Майка му всяка вечер му триеше сол на главата, но не заради това, че не се е оженил и че чакал оная никаквица да го забележи, а заради това, че беше безработен от пет години, а не търсеше работа в София…
Най-после Кефала дочака пролетта и се качи на равното нивище, за да погледа цвета на диворастящата джанка, която ухаеше и беше красива като неговата Зерделина - с зелени очи и големи тъмно-зелени зеници, като плод на диворастяща джанка, кисела, но сладострастно красива…
Вече седмица, откакто Кефалът работеше в една строителна бригада. Работата му беше трудна, но добре платена, затова заедно с момчетата от бригадата ходеха по кръчми, напиваха се, а после се прибираха в квартирата с такси и спяха юнашки. Веднъж в едно красиво заведение на сливенското обръщало. Кефалът забеляза жена, която досущ приличаше на неговата Зерделина. Склони бригадата да се почерпят там. Когато седнаха на масата до прозореца, към тях се приближи красиво миньонче с широки зелени очи, подчертани с черна очна линия. Тя ги поздрави с „добре дошли” и остави пред всеки меню от заведението на име „Зерделина”. Кръвта на Кефала се качи стремглаво в главата му, ушите му засвириха, а душата му не искаше да повярва, че след деветнайсет години ще я срещне. Мислите му се бореха и подреждаха нещата, случили се преди много време. Той изпи на екс ракията от първата поръчка и вдигна ръка към сервитьорката, която бързо донесе втората му ракия, споразумяна с поглед. Когато тя понечи да се отдалечи, Кефала попита:
- Извинете, Вие не се ли казвате Стояна…
Момичето го изгледа любопитно, но бързо му отговори:
- Аз се казвам Ивана, майка ми се казваше Стояна, но миналата година се помина от рак.
Кефалът смотолеви нещо като съжалявам и отново вдигна ракията и я изпи на екс, после се извини на приятелите си и напусна заведението… В кварталната кръчма той продължи да пие самотен… Пред очите му стоеше тя - Ивана, на устните с неговата бенка като малка дива ягодка. Името й също като неговото, защото той се казваше Иван… Той обичаше Стояна, беше я кръстил Зерделина заради нейната красота и душа. Спомни си дивните горещи летни вечери, когато прескачаше до вилата на Чурал, за да занесе провизии на капитанското семейство. Самотата я бе принудила да го обикне, защото той беше мъжкар. Дори се смееше на прякора му и се чудеше кой е този малоумник, дето го е прекръстил от Иван на вид риба… и то - кефал… Тялото му потръпна, а устните му се запалиха от спомена, когато тя го целуваше по бенката, приличаща на дива ягода… После му казваше поверието за белезите на човешкото тяло.
Обясняваше му, че когато майка му е била бременна, е откраднала ягодка и се е пипнала за горната устна, затова сега има този нишан. После се смееха дълго, а щом заспяха децата, палеха камината на долния етаж на вилата, залостваха вратата и се отдаваха на сладострастието, повикано от бога… На другия ден Кефалът тръгна за родния си град. Беше пролет, когато снеговете отдавна бяха изтекли в пълноводната река… Още от автогарата той се отправи към равното нивище и стигна до дивото дърво, отрупано в кичести и ухаещи цветове, по които жужаха закъснели пчели и събираха прашец… Кефалът коленичи пред дървото и с всичка сила извика към небето:
- Господи, защо бе, Господи…
После падна по очи на меката пролетна трева и зарови пръстите си в пръстта, както някога ровеше в косите на Зерделина, обладан от истинска любовна страст. Припознал истинската душа, увенчана с една тайна на Зерделина - за дъщеря му Ивана…