ДУША
ДУША
Душа - съсипана от страсти,
на изкушения робиня!
О, има ли такова място,
където тя да отпочине?
Невярваща и победена,
под удари и ласки стене,
поквара плюе, мръснослови
и ту с наслада, ту с презрение,
целува своите окови!
Душа - съсипана от страсти,
вървяща по ръба на бездна…
И змии съскат в черни храсти,
похлупва я небе беззвездно!
Кога покоя ще намери?…
Кога ще свършите, страдания?
При спомена за всяко „вчера”
избухват нейните ридания!
О, има ли такова място,
където тя да отпочине,
душа - съсипана от страсти,
на изкушения робиня!?
СМИСЪЛЪТ
Искам в смисъла да се разтворя
като сол във чаша със вода,
но дано ме разберете, хора,
в грозно, зло, добро и в красота!
Думи празни мразя да говоря,
затова съм чувство, стон и вик,
затова и страдам, и се боря,
затова сълза съм и пестник!
Стигал съм на пропасти докрая
и под люшнато небе мълчал,
само смисълът, за да узная,
както в детството съм си мечтал!
И обикнах немите възторзи,
на мълчанието мъдростта!
Под привидно-безразлична поза,
океанно пей човечността!
О, това е смисълът безкраен!
С много грешки съм го оправдал,
но не съм от себе си отчаян
и за всяка грешка ми е жал!
Миналото, в трудно настояще,
всяко бъдеще ще изкове!
Който може грешки да изплаща,
него го очакват върхове!
ШИЗОФРЕНИЯ
Гонен от себе си,
блъскан и мачкан от себе си,
как да се справя със себе си!?
Слабост и гордост!
Противоречия…
Удрях стени,
чупих прозорци,
огледала…
Здрава излезе главата ми!
А помъдряха връстниците
и се ожениха!…
Край, може би,
може би друго начало,
с майчинство,
с бащинство
и със семейно безредие…
Смисълът бил у децата…
Ех, утешете се!
Аз не успях!…
И отразен в огледало,
скачам с главата напред!…
ШУТ
Усмихвай се, когато ти се плаче,
небе дано направиш от калта!
Не плюй в лика на своите палачи!
Нагоре плюй - към своята звезда!
Усмихвай се, когато ти се плаче
или иди и сам се наплачи!
И утеши се, ако видиш в здрача,
на кол побито, слънце да стърчи!
Разсмей се, Шуте! - Шут и половина!
Най-тъжната ти маска е смехът…
Накрая си спомни, че Обич има,
която камъните не щадят!
***
Животе мой, не си ми вече
ни мил, ни хубав, ни щастлив!
Препъват ме и сам си преча,
а ти ме караш да съм жив!
КЪЛБО
Подгъвам крак
и слушам как
една къделя шепне,
едно вретено пее.
И гледам как,
под лапи мекостъпни
на котешка идея,
пробуденият бяг
се втурва към кълбото…
Кълбо ли е или
сърцето на живота,
което ме боли,
самотно, изтървано,
а кривите игли
на котешкия крак
конците късат бавно,
а после все по-бързо…
Попукан, черен праг
потъва в бели сълзи!
