ЗАРНИЦИ
ЗАРНИЦИ
3.
Измряха сенките на Вечерта;
запъпла мрак от изток
и смоквите се виждат като чужденци
насядали до пътя за почивка.
Безветрие.
На бледи небеса се очертават
замислените върхове на планини,
пребулени със теменужно було:
защото слънцето умря.
Очите ми са пълни със виденя,
душата - с химни към Нощта.
——————————
4.
Ела.
Душата ми - осиротяла птица -
очаква безнадеждно. Дни минават
един след друг и нежно ме зовят;
и чезнат със въздишки, и остават
в сърцето ми последний поглед на сърни
със смъртоносни рани във гърдите…
Душата ми очаква темна песен от звездите,
душата ми очаква разговори
и сладък мирис от пустинни мандрагори:
ела,
желана в мойта нелюдима степ.
——————————
сп. „Художник”, г. 3, бр. 4, април 1909 г.
СТИХОТВОРЕНИЯ
1.
1. Дойде дванайсетият час;
2. С наведени очи приижда Вечерта, която никой не очаква -
която иде нежелана;
3. Приижда Вечерта на тъмен смут;
4. Вечерта, в която тихо ще преминат
загубени акордите на утренната песен;
и кротко ще умрат, събудили за сетен път
видения: забравеният лик на стара майка.
5. Дойде дванайсетият час.
6. Дочувам родна реч из темнините;
7. Жадувам майчини милувки;
8. Очаквам с въжделенье топла Нощ,
запалила за празник сичките си лампи…
——————————
2.
Със черно було твоя образ ще закрия:
в сърцето ми; - и твойте морните очи, които с кротка горест
следят безумствата на мойта плът.
2. Загубих те и няма да те видя.
3. Аз искам да забравя;
и в някой ден на хладно примиренье
да снема булото от твоя лик,
и всуе да запитвам аз учуденото си сърце:
къде съм виждал тези морните очи
със тъмно отражение на гибел?…
4. Аз искам да не помня.
——————————
сп. „Художник”, г. 3, бр. 8 и 9, октомври и ноември 1909 г.
ЗАРНИЦИ
1.
Повърнах се от пътя:
от път към мойто уповане,
към златните надежди и към сладостите на греха;
повръщам се със студ в сърцето, но страдане
там не допусна тя - обидената гордост на смеха.
Повърнах се на свойта самота във темните чертози, -
и ето, пак познах измамата на всички рози,
и ето, чезнат със въздишки знойните желания за грях;
аз гледам с горко безучастие, но леден смях
потърсих,
и не намерих в сърцето си за мъртвите мимози…
Останах сам след сиротното погребене
на някой, непознат почти, случайно влязъл в моя път;
останах сам в душата с тъмно примирене
и „Упокой”, - последний възглас, за които безмятежно спят.
——————————
2.
Иди си, образ потъмнял.
Напразно аз допуснах
в сърцето смут, в душата си вечерни сенки
чрез теб. Не си ти каменната Галатея,
от мрамор благороден, който исках да съгрея
със страстно устремения си дух.
Напразно аз допуснах
в сърцето вик, в душата си молитви, -
за теб. Не си ти оня Сфинкс на гибел и омая
и страшна гатанка, която исках да позная
чрез страстно устремения си дух.
*
Иди си, мимолетен плам, -
до мен достигат словеса на цар-поет, -
преминали през векове със вечна скръб: „О, суета сует”!
——————————
сп. „Художник”, г. 3, бр. 10, декември 1909 г.
