Ана Александрова

Сама вървя. Сама и неделима,
изнизала минутите си живи
като часовник пясъчен, безстрастен.
Сърцето ми, подобно раковина,
със гласове и спомени бележи
самотните ми стъпала надолу.
Един безкрайно дълъг плаж преминах,
със голота и глъчка пренаселен.
А пътят беше минал през ливади
с метличини (като море при изгрев!).
А после - през шибой и дъх чемширен…
Дъх тежък, лазещ между дворни плочи,
подобно гущер, в паметта пробягал.
Изтеглени са мрежите отдавна
на северния плаж, по който бавно
минутите си пясъчни ще сея.
И кеят свечерен дори ухае
на самота… А често идвах шумно
на твоя бряг, море… Сега сме двама.
И ето тук, ако протегна пръсти,
сред плисък на вълни ще ме опарят
янтарени отливки на минути,
които живи са било доскоро.
Не сбирам нищо. Друг да ги намери,
наместо амулет да си ги носи,
за да не бъде сам. Аз вече свикнах.
Да тръгвам вече… Ето, стъпалата
подемат ме… В любовната градина
на всяка пейка - същество човешко,
привидно удвоено, преоткрива
на любовта селенията лунни…
Ах, хората със лунни ореоли,
във тюркоаза на нощта вградени,
наместо амулет ще си открадна…
Към изгрева узрял зад хоризонта,
за да отплувам…